Трескави сънища

ЕПИЛОГ

Савана, Джорджия

Джъдсън Естерхази се беше излегнал в библиотеката на къщата си на площад „Уайтфийлд“. Беше изненадващо студена майска вечер и в камината гореше малък огън, изпълвайки стаята с аромата на горяща бреза.

Като отпи от изисканото шотландско пиво, което беше извадил от избата си, той завъртя малцовата напитка в устата си, преди да я преглътне. Но тя беше горчива, толкова горчива, колкото настроението му в момента.

Пендъргаст беше убил Слейд. Казаха, че било самоубийство, но той знаеше, че е лъжа. Някак си, по някакъв начин Пендъргаст бе успял да го направи. Като се имаше предвид лошото здравословно състояние на възрастния мъж от десет години насам, последните му мигове трябва да са били една ужасна, невъобразима агония. Джъдсън беше виждал манипулациите на Пендъргаст над други хора и не се съмняваше, че се е възползвал от Слейд в деменцията му. Това беше убийство – даже по-лошо от убийство.

От чашата, трепереща в ръката му, капнаха няколко капки на масата и той я остави шумно долу. Поне знаеше с пълна сигурност, че Слейд не го е предал. Старият човек го обичаше като син и – въпреки умопомрачението и болката – беше съхранил тайната му до последно. Някои неща бяха по-силни дори от лудостта.

Той някога също обичаше Слейд, но това чувство бе умряло преди дванайсет години. Беше видял внезапно една друга страна на Слейд, прекалено потайна, за да е спокоен; прекалено напомняща собствения му жесток баща и прекалено сатанинските му научни изследвания, за които знаеше единствено Джъдсън. Може би това беше участта на всички бащи и фигури на бащи – да разочароват, да заблуждават, да се смаляват на ръст, докато човек остарява и помъдрява.

Той поклати глава. Каква грешка беше всичко това; каква ужасна, трагична грешка. И колко иронична, като се замислеше: когато Хелън първоначално му беше подхвърлила идеята, една идея, на която се бе натъкнала в интереса си към Одюбон, тогава му се беше видяла почти чудодейна – така, както и на нея. Това може да се окаже чудотворно лекарство, беше казала тя. Обсъди го с различни фармацевтични компании, Джъдсън; сигурно знаеш мястото, където да отидеш. Той наистина го знаеше. Знаеше откъде да осигури финансирането. Знаеше идеалната компания, която да разработи лекарството: „Лонджитюд“, ръководена от научния ръководител на доктората му, Чарлс Слейд, който сега работеше в частния сектор. Беше попаднал под харизматичното въздействие на стария си професор и двамата се свързаха. Слейд беше идеалният човек да разработи такова лекарство – беше креативен и независим учен, не се страхуваше от риск, изключително дискретен…

А сега не беше жив, благодарение на Пендъргаст. Пендъргаст, който беше събудил миналото, отворил стари рани и – пряко или непряко – бе причинил няколко смърти.

Той взе чашата и я пресуши на един дъх, преглъщайки бирата, без да усеща вкуса й. На масичката, върху която стояха бутилката и малка чаша, имаше и една брошура. Естерхази я вдигна и я прелисти. Мрачно чувство на задоволство замени гнева му. Направената с вкус брошура рекламираше изтънчените удоволствия на едно място, известно като „Килчърн лодж“, ловна хижа в планините на Шотландия. Тя представляваше невероятна каменна къща на брулен от ветровете склон, обърнат към Лох[36] Дуин и Грампиан Маунтинс. Една от най-живописните и изолирани в Шотландия, хижата предлагаше отлични птици за отстрел, риболов на сьомга и дебнене на червен елен. Там приемаха само малцина отбрани гости и се гордееха със своята поверителност и дискретност; ловуването можеше да бъде с водач или без, в зависимост от предпочитанията.

Естествено, той би предпочел лов без водач.

Преди десет години Естерхази и Пендъргаст бяха прекарали една седмица в „Килчърн“. Хижата се намираше сред обширно и пусто имение от четирийсет хиляди акра, навремето частни ловни резервати на шотландските земевладелци Атхол. Естерхази беше дълбоко впечатлен от пустия, скалист пейзаж, дълбоките езера, скрити в гънките на сушата, бързите потоци, преливащи от пъстърва и сьомга, ветровити хълмове и опасни тресавища, стръмни брегове и гористи долчинки. Човек можеше да изчезне завинаги на такова място, без някога някой да открие костите му, шибани от вятъра и дъжда, докато накрая не остане нищо.

Като отпи още една ленива глътка от слабото малцово пиво, което се беше стоплило в дланта му, той усети, че се успокоява. Не всичко беше изгубено. Всъщност, нещата даже бяха взели по-добър обрат – за пръв път от много време. Остави брошурата настрана и взе една кратка бележка, написана с ръкописен калиграфски почерк върху плътна кремава хартия.

КРАЙ