Трескави сънища

72.

Пендъргаст се наведе над Хейуърд и внимателно я огледа. Тя беше в шок. Предвид мокротата и калта по нея, трудно можеше да се каже колко кръв е изгубила. Лунната светлина минаваше през лицето й, призрачно бяло там, където не беше изцапано с мръсотия. Той внимателно я повдигна да седне, разхлаби ремъците и я облегна назад до един дънер, закривайки я с листа на папрати. Намокри един парцал в тъмната вода и се опита да почисти калта от раната й, издърпвайки безброй пиявици междувременно.

— Как се чувствате, капитане?

Хейуърд преглътна, помръдна уста. Очите й примигаха, неспособни да се фокусират. Той опипа пулса й: плитък и учестен. Наведе се над ухото й и прошепна:

— Трябва да ви оставя. Само за малко.

За миг очите й се разшириха от страх. После тя кимна и се опита да заговори. Гласът й беше дрезгав:

— Разбирам.

— Който и да живее на Спениш Айлънд, знае, че сме тук; със сигурност е чул стрелбата. Нещо повече, вторият стрелец може дори да е дошъл от острова и да ни чака там – оттук и тишината. Трябва да се приближа много предпазливо. Дайте да видя оръжието ви.

Той взе пистолета й – калибър трийсет и два – провери пълнителя, после го затвори и го притисна в ръцете й.

— Имате четири патрона. Ако не се върна… може да ви потрябват. – Агентът остави фенерчето в скута й. – Не го използвайте, ако не се налага. Следете за блясък на очи на лунната светлина. Гледайте в разстоянието между тях. Повече от седем сантиметра означават, че е или алигатор, или нашият стрелец. Разбирате ли?

Тя отново кимна и хвана оръжието.

— Прикритието е добро. Няма да ви видят, освен ако не искате. А сега ме слушайте внимателно: трябва да останете будна. Изгубите ли съзнание – умирате.

— По-добре тръгвайте – промърмори тя.

Пендъргаст се взря в тъмнината. Слаба жълта светлина

се процеждаше между редиците от дървета. Той извади нож, и като се протегна нагоре, издълба едно голямо „X“ върху обратната страна на най-големия дънер. Остави Хейуърд и тръгна на юг към далечните светлини в стегната, спираловидна траектория.

Движеше се бавно, изваждаше краката си от тинята изключително внимателно, така че да вдига колкото се може по-малко шум. Нямаше никакви признаци на активност, никакви звуци откъм далечната светлина, която проблясваше и изчезваше сред тъмните стволове. Когато стегна още спиралата, дърветата се разредиха и се показа мъждукащ жълт триъгълник: един покрит със завеса прозорец, плуващ в тъмнината, сред група неясни постройки с насмолени покриви.

След още десет минути той беше стигнал достатъчно близо, така че да има ясна гледка към стария ловен лагер на Спениш Айлънд.

Беше огромно място с разхвърляни постройки точно над водната линия върху креозотните стълбове: поне дузина големи, дървени постройки, забити сред голяма група стари, плешиви кипариси, плътно обрасли със завеси испански мъх. Намираше се точно в края на малък ръкав със застояла вода. Лагерът беше построен върху по-висок нанос, заобиколен с параван от папрати, храсти и високи треви. Гъстата растителност, в съчетание с почти непроходимите гранки висящ мъх, придаваха на мястото усещане за скритост и затвореност.

Пендъргаст се движеше странично, все още кръжейки около мястото, като проверяваше за пазачи и си създаваше представа за разположението. В единия край една голяма дървена платформа водеше към кей с плуващ док, който се вдаваше в ръкава. Към него се виждаше привързана необичайна лодка, в която Пендъргаст разпозна армейска разработка от времената на Виетнамската война, използвана от флота. Беше хибрид между плавателен съд за блата с газене само от десет сантиметра, и джет с тих, подводен реактивен двигател – идеална за придвижване във води като тези. Макар някои от допълнителните постройки да бяха в руини, с хлътнали навътре покриви, централният лагер беше в добро състояние и очевидно обитаван. Една дълга пристройка също се намираше в отлична форма. Тежки завеси се спускаха над прозорците и филтрираха слабата жълта светлина отвътре.

Когато завърши обиколката си, Пендъргаст беше изненадан: изглежда никой не стоеше на стража. Беше тихо като в гробница. Ако стрелецът беше тук, той бе изключително добре скрит. Пендъргаст изчака, като се ослушваше. И след това чу нещо: слаб, безнадежден вик, тънък, подобен на птица, точно на границата на доловимото, сякаш от някой, напълно загубил надежда, който умираше. Когато и това спря, над блатото легна пълна тишина.

Пендъргаст премести „Лес Байер“-а си и се приближи от задната страна на лагера, като се вмъкна в гъсталака от папрати на края на поддържащите стълбове. Ослуша се отново, но не чу нищо повече: никакви стъпки по дървените талпи отгоре, никакво проблясване на светлина, никакви гласове.

Към един от стълбовете имаше прикрепена груба дървена стълба, направена от хлъзгави, прогнили летви. След още няколко минути той стигна до нея, хвана долната летва и се вдигна нагоре, опипвайки здравината на всяка следваща. След миг главата му беше на нивото на платформата. Огледа се, но не можа да види нищо на лунната светлина, нямаше признак за никакъв пазач.

Отпускайки се на платформата, той се претърколи по грубите дъски и остана да лежи на една страна, в готовност. Напрегна се и му се стори, че чува глас, съвсем слаб дори за неговия необикновен слух, който шепнеше нещо бавно и монотонно, сякаш нареждаше молитва. Луната сега беше точно отгоре и лагерът, навътре в дърветата, беше изпъстрен с лунни петна. Почака още малко. След това се изправи на крака и се стрелна към сянката на най-близката пристройка, притискайки се към стената. Един-единствен прозорец, потънал в сенките, хвърляше слаба светлина върху платформата.

Той пристъпи напред, зави зад ъгъла и се приведе, за да мине под втори прозорец. Заобиколи поредния ъгъл и се озова до една врата. Беше стара и разнебитена, с ръждясали панти, боята се лющеше на ивици. Натисна бравата и установи, че е заключена; малко усилие от негова страна – и ключалката не беше вече проблем. Той изчака приведен.

Никакъв звук.

Бавно завъртя топката, отвори вратата и прекрачи прага безшумно с насочено оръжие.

Погледът му бе посрещнат от голяма, елегантна дневна, някак овехтяла. В единия край се открояваше масивна каменна камина, а над нея – покрит с плесен препариран алигатор върху плоча; рафт с лули от изтравниче и тумбест апарат за газирана вода върху дървената полица над камината. До една от стените стояха празни сандъци за оръжия, други бяха пълни с изгнили платнища и въдичарски пръти, трети разкриваха рибарски мухи и примамки. Червени кожени мебели, поокъсани и напукани от годините, бяха групирани около угасналата камина. Стаята изглеждаше прашна, малко използвана. За такова голямо помещение бе забележително празна.

Един съвсем слаб звук от стъпки се чу точно над главата му, после мърморене.

Стаята беше осветена от няколко висящи керосинови фенери, сложени на възможно най-тъмните места. Пендъргаст откачи един, завъртя фитила да свети по-силно и прекоси стаята, стигайки до тясно, оградено стълбище, застлано плътно с пътеки. Бавно изкачи стъпалата.

Разликата между втория и първия етаж беше забележителна. Тук нямаше нищо от тежките, разпилени предмети, смесването на цветове, форми и шарки. Когато стигна последното стъпало, бе посрещнат от дълъг коридор, от двете страни, на който се редяха спални, явно от дните, когато лагерът е приемал гости. Но обичайните декорации, столовете и картините, както и рафтовете с книги напълно липсваха. Вратите бяха отворени, разкриваха голи стаи. Всеки прозорец бе покрит с тензух, явно да пропуска светлина. Всичко беше в убити тонове, почти черно-бяло. Дори дупките от чепове бяха грижливо запълнени.

В дъното на коридора зееше полуотворена голяма врата. Пендъргаст се промъкна като котка. Последните спални, покрай които премина, явно продължаваха да се използват, едната много голяма и елегантна, макар и доста спартанска, с наскоро оправено легло, прилежаща баня и гардеробна – и еднопосочно огледало, което гледаше във втора, свързана спалня, по-малка и по-аскетична, без други мебели, освен голямо двойно легло.

Пендъргаст стигна до вратата в дъното и се ослуша. Можеше да чуе, за първи път, слабото туптене на генератор. Откъм стаята не идваше никакъв звук: всичко тънеше в тишина.

Той се позиционира от едната страна и после с бързо движение се завъртя и ритна вратата с всичка сила. Тя се отвори и Пендъргаст едновременно с това се хвърли на пода.

Силен взрив от оръжие разцепи рамката на вратата над него и отнесе парче с размерите на баскетболна топка, поръсвайки го с тресчици, но преди стрелецът да успее да изпразни нов куршум в Пендъргаст, той използва момента да се претърколи и стана; вторият куршум заличи една странична масичка до вратата, но в този момент агентът беше върху стрелеца, уви ръка около врата му – и осъзна, че държи висока, поразително красива жена.

— Сега можете да свалите ръцете си от мен – произнесе тя студено.

Пендъргаст я пусна и отстъпи назад, насочил към нея четирийсет и петкалибровия си пистолет.

— Не мърдайте – каза той. – Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. – Той бързо проучи стаята и беше смаян от онова, което видя: изключително модерна апаратура, състояща се от лъскаво медицинско оборудване – система за физиологически мониторинг, пулсов оксиметър, монитор за следене на съня, вентилатор, помпа за вливане, количка, преносим рентгенов апарат, половин дузина дигитални диагностични устройства. Всички захранвани с електричество.

— Кой сте вие? – попита жената. Гласът й беше леден, беше възвърнала присъствието на духа си. Беше облечена просто и елегантно в бледокремава рокля без шарки, не носеше бижута, но все пак беше грижливо гримирана, с направена коса. Но най-много от всичко Пендъргаст бе впечатлен от силния интелект зад стоманеносивите й очи. Позна я почти веднага от снимките.

— Джун Броуди? – каза той.

Лицето й пребледня, но съвсем леко. В напрегнатата тишина, която последва, един слаб вик, на болка или може би на отчаяние, се чу глухо през една врата в другия край на стаята. Пендъргаст се обърна.

Когато Джун Броуди заговори отново, гласът й беше все така студен:

— Боя се, че неочакваната ви поява е обезпокоило пациента ми. Което наистина е много жалко.