Трескави сънища

27.

Мексиканския залив

„Делта“ 767 изглеждаше сякаш едва ли не се рее на трийсет и четири хиляди стъпки височина, небето беше ясно и безоблачно, морето — безкрайна синя шир далече долу в следобедната светлина.

— Ще желаете ли още бира, сър? – попита стюардесата, наведена загрижено над Д’Агоста.

— Разбира се – отвърна той.

Стюардесата се обърна към спътника на Д’Агоста на съседната седалка.

— А вие, сър? Всичко наред ли е?

— Не – каза Пендъргаст. Той посочи презрително към малката чиния с пушена сьомга, която стоеше на масичката пред него. – Намирам, че това тук е със стайна температура. Имате ли нещо против да ми донесете охладена порция?

— Разбира се, че не. – Жената отнесе бързо чинията с професионален жест.

Д’Агоста изчака да се върне, след което се облегна в широката удобна седалка, опъвайки краката си. Единствените случаи, в които беше летял първа класа, бяха когато пътуваше с Пендъргаст, но бе нещо, с което можеше да свикне.

По радиоуредбата се чу звън и капитанът обяви, че самолетът ще кацне на международното летище „Сарасота-Брейдънтън“ след двайсет минути.

Д’Агоста отпи глътка от бирата си. Сънфлауър, Луизиана, беше вече на осемнайсет часа и стотици мили зад тях, но странната къща на Дуейн – с онази прилична на бижу стая от чудеса, заобиколена от вихъра на разрушения и ужасни руини – никога нямаше да е далеч от съзнанието му. Пендъргаст, обаче, като че ли отклоняваше всякакви разговори за нея, оставайки замислен и мълчалив.

Д’Агоста опита отново.

— Имам теория.

Агентът го погледна.

— Смятам, че семейство Дуейн са „изкуствена патица“ – за отвличане на вниманието.

— Наистина? – Пендъргаст отхапа колебливо от сьомгата.

— Помисли само. Те полудяват много месеци след посещението на Хелън. Как би могла визитата й да има нещо общо с онова, което се е случило по-късно? Или пък някакъв си папагал?

— Може би си прав – каза Пендъргаст неопределено. – Това, което ме озадачава, е този внезапен изблик на творческа интелигентност преди… края. За всички тях.

— Добре известен факт е, че лудостта съсипва цели семейства… – Д’Агоста се замисли над заключението от това наблюдение. – Както и да е, винаги даровитите са тези, които полудяват.

— „Ние, поетите, в нашата младост започваме с радост; но затуй в края застигат ни лудост и ярост“. Уърдсуърд. – Пендъргаст се обърна към Д’Агоста: – Значи смяташ, че талантът им ги е довел до лудост?

— Сигурно, ако се съди по случилото се с дъщерята на Дуейн.

— Разбирам. И открадването на папагала от Хелън няма нищо общо с онова, което е сполетяло семейството по-късно – това ли е твоята хипотеза?

— Горе-долу. Ти какво мислиш? – Д’Агоста се надяваше да измъкне мнението на Пендъргаст.

— Мисля, че съвпадението не ми се нрави, Винсънт.

Д’Агоста се поколеба.

— Виж, питах се още нещо… била ли е, искам да кажа – държала ли се е Хелън понякога необичайно, или… странно?

Изражението на Пендъргаст се стегна.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Ами тези… – Д’Агоста отново се поколеба. – Тези внезапни пътувания до странни дестинации. Тайните. Тази кражба на птици, първо препарираните от музея, а после жива от непознато семейство. Възможно е Хелън да е била под някакво напрежение, може би – или, сам разбираш, да е страдала от някакво нервно смущение? Защото в Рокланд чух слухове, че семейството й не било съвсем… нормално…

Той млъкна, когато температурата около седалките им сякаш спадна до десет градуса.

Изражението на Пендъргаст не се промени, но когато той заговори, в гласа му се усети сдържаност и студенина.

— Хелън Естерхази може и да е била необичайна. Но тя беше също така най-рационалният, най-здравомислещият човек, когото някога съм срещал.

— Сигурен съм, че е било така. Не съм казал…

— И тя най-малко би се разстроила в резултат на някакво напрежение.

— Разбира се – побърза да се съгласи Д’Агоста. Явно повдигането на тази тема бе лоша идея.

— Мисля, че бихме прекарали по-добре времето си, ако обсъждаме настоящи проблеми – каза Пендъргаст, тласкайки разговора в нова посока. – Има няколко неща, които трябва да знаеш за него. – Той издърпа тънък плик от джоба на сакото си и извади един лист. – Джон Удхауз Бласт. Петдесет и осемгодишен. Роден във Флорънс, Южна Каролина. Понастоящем живее на Бийч роуд № 4112, Сиеста Кий. Занимавал се е с няколко неща: арт дилър, собственик на галерия, внос/износ – и също така е бил гравьор и печатар. – Той върна листа обратно. – Гравюрите му са били от по-скоро специален вид.

— От какъв вид?

— Ами от този, че правел портрети на мъртви президенти.

— Бил е фалшификатор?

— Сикрет Сървис го е разследвал. Нищо не било доказано. Разследвали са го също за контрабанда на слонова кост и рогове на носорози – и двете незаконни след Конвенцията от 1989 г. за застрашените видове. И отново нищо не било доказано.

— Този тип е по-хлъзгав и от змиорка.

— Явно е изобретателен, решителен – и опасен. – Пендъргаст спря за момент. – Има и друго странно съответствие… името му: Джон Удхауз Бласт – Джон Удхауз Одюбон.

— Не, мамка му.

— Джон Удхауз самият бил художник. Той завършил Одюбоновата финална работа „Живородените четириноги на Северна Америка“, рисувайки сам почти половината от илюстрациите след внезапното влошаване на бащиното му здраве.

Д’Агоста подсвирна.

— Следователно Бласт може би гледа на „Черната рамка“ като на свое рождено право.

— Това беше предположението ми. Може да излезе, че е прекарал голяма част от съзнателния си живот в търсенето й, въпреки че в последните години очевидно се е отказал.

— И какво прави сега?

— Не можах да разбера. Държи настоящите си дела в тайна. – Пендъргаст погледна през прозореца. – Трябва да сме внимателни, Винсънт. Много внимателни.