Трескави сънища

40.

Имението „Пенумбра“

Когато Д’Агоста отвори вратата, Пендъргаст стоеше в застлания с елегантни килими коридор, с ръце на гърба. Още беше облечен в карираната работна риза и дънки от набега им в Порт Алън.

— Много съжалявам, Винсънт – каза той. – Моля те да ми простиш онова, което сигурно ти се е сторило като върховна проява на грубост и незачитане от моя страна.

Д’Агоста не отговори.

— Може би нещата ще станат по-ясни, когато видиш картината. Ако не възразяваш…? – И той посочи към стълбището.

Д’Агоста излезе и го последва по коридора нататък.

— Бласт е мъртъв – каза той. — Застрелян със същия вид оръжие, с което е убит Блеклетър.

Пендъргаст спря по средата на крачката.

— Застрелян, казваш? – След което тръгна отново – но много по-бавно.

Вратата на библиотеката стоеше отворена и от нея към коридора се изливаше жълта светлина. Пендъргаст мълчаливо поведе към стъпалата и прекрачи през сводестата врата. Картината стоеше в центъра на стаята върху триножник. Беше покрита с тежко кадифено покривало.

— Застани тук, пред платното – каза Пендъргаст. – Имам нужда от откровеното ти мнение.

Д’Агоста се изправи пред статива.

Пендъргаст отстъпи встрани, хвана покривката и я махна от картината.

Д’Агоста погледна и се смая. На картината не беше нарисуван папагал Каролина, не беше дори птица или природен сюжет. Вместо това тя изобразяваше жена на средна възраст, гола, мършава, лежаща на болнично легло. Сноп хладна светлина се спускаше надолу от малък прозорец високо в стената зад нея. Краката й бяха кръстосани в глезените, а ръцете – сгънати върху гърдите, почти в поза на труп. Ребрата изпъкваха под кожата с цвят на пергамент, тя очевидно беше болна и, може би, не напълно нормална. И все пак имаше нещо неприятно приканващо в нея. Върху малка чамова маса стоеше кана с вода, а отстрани до леглото лежаха някакви дрехи. Черната й коса беше разстлана по възглавница от груб лен. Боядисаните стени; задоволената, суха плът; тъканта на чаршафите; дори прашинките във въздуха бяха добросъвестно забелязани, предадени с безмилостна яснота и увереност — пестеливо, чисто и тъжно. Макар Д’Агоста да не беше експерт, картината го порази с огромното си дълбоко въздействие.

— Винсънт? – попита го тихо Пендъргаст.

Д’Агоста се приближи, прокара пръстите на ръката си по черната рамка на картината.

— Не знам какво да мисля – каза той.

— Наистина. – Пендъргаст се поколеба. – Когато започнах да я почиствам, това беше първото нещо, което се показа. – И той посочи очите на жената, които гледаха от повърхността на картината към зрителя. – След като видях това, осъзнах, че всичките ни предположения са били погрешни. Нуждаех се от време, сам, да изчистя останалото. Не исках да гледаш как я разкривам сантиметър по сантиметър: исках да видиш цялата картина, наведнъж. Трябваше ми свежо, непосредствено мнение. Затова те накарах да си излезеш толкова рязко. Още веднъж, моите извинения.

— Това е поразително. Но… сигурен ли си, че е от Одюбон?

Пендъргаст посочи към ъгъла, където Д’Агоста видя неясен подпис. След това той посочи мълчаливо към друг, тъмен ъгъл от боядисаната стая – където се беше свила една мишка, сякаш чакаше.

— Подписът е автентичен, но главното: никой, освен Одюбон не би могъл да нарисува тази мишка. И съм сигурен, че е била рисувана от натура – в санаториума. Прекалено добре, наблюдавана, за да не е истинска.

Д’Агоста кимна бавно.

— Бях сигурен, че ще е папагал Каролина. Каква връзка има с всичко някаква гола жена?

Пендъргаст само разтвори белите си ръце и Д’Агоста съзря неудовлетворението в очите му. Като се извърна от статива, агентът каза:

— Погледни това, Винсънт, ако обичаш. – Върху една маса за хранене бяха пръснати множество репродукции, литографии и акварели. От лявата страна бяха подредени различни скици на животни, птици, насекоми, натюрморти, моментни портрети на хора. Най-отгоре лежеше нарисувана с водни бои мишка. Разстояние разделяше рисунките, сложени отдясно. Те представляваха почти изцяло птици, толкова прилични на живи и подробни, че изглеждаха готови да излетят от хартията; имаше също така и бозайници, както и горски сцени.

— Забелязваш ли разлика?

— Разбира се. Нещата от лявата страна са провал. От дясната – ами, това е направо красиво.

— Взех тези от папките на прапрадядо ми – каза Пендъргаст. – Тези – той посочи към грубите скици от ляво – са му били дадени от Одюбон, когато е живеел в къщата на Дофин стрийт през 1821-ва, точно преди да се разболее. Ето как е рисувал Одюбон, преди да влезе в санаториума „Мьоз Сен Клер“. – Той се обърна към работите, които лежаха от дясно. – А ето как е рисувал по-късно. След като е излязъл от санаториума. Съзираш ли гатанката?

Д’Агоста продължаваше да се взира прехласнат в картината с черна рамка.

— Той се е усъвършенствал – каза. – Така правят художниците. Каква гатанка има тук?

Пендъргаст поклати глава.

— Усъвършенствал? Не, Винсънт, това е трансформация. Никой не се усъвършенства толкова много. Тези ранни скици са слаби. Те са занаятчийски, буквални, несръчни. В тях няма нищо, Винсънт, нищо, което да показва и най-слабата искрица на художнически талант.

Д’Агоста трябваше да се съгласи.

— Какво се е случило?

Пендъргаст огледа картината с бледите си очи, после бавно се върна до едно кресло, което беше сложил пред триножника, и седна пред „Черната рамка“.

— Тази жена явно е пациентка в санаториума. Може би д-р Торгенсон е бил влюбен в нея. Може би са имали някакви отношения. Това би обяснило защо толкова е държал на картината, дори когато затънал в най-дълбока нищета. Но то все още не обяснява защо Хелън така отчаяно се е интересувала от нея.

Д’Агоста обърна очи към жената, излегнала се – почти примирено – в обикновеното болнично легло.

— Допускаш, че може да е някаква роднина на Хелън? Някоя Естерхази?

— Мислих за това – отвърна Пендъргаст. – Но тогава защо това нейно натрапчиво търсене?

— Семейството й е напуснало Мейн в немилост – каза Д’Агоста. – Може би е имало някакво позорно петно във фамилната им история, което тази картина би могла да изчисти.

— Да, но защо? – Пендъргаст посочи към фигурата. – Бих си помислил, че такъв спорен образ по-скоро би очернил, вместо да излъска, семейното име. Най-малкото сега можем да разсъждаваме защо сюжетът на картината никога не е бил споменаван в пресата – той е толкова обезпокоителен и провокативен.

Настъпи кратка тишина.

— Защо Бласт я е искал толкова силно? – запита се гласно Д’Агоста. – Искам да кажа, това е просто картина. Защо е това търсене в продължение на години?

— На това поне е лесно да се отговори. Той е бил все пак Одюбон, смятал я е за своя по право. За него се е превърнала в идея-фикс – с времето преследването е станало нещо като самоцел. Предполагам, че е бил толкова удивен от сюжета, колкото сме ние. – Пендъргаст събра пръстите си в куличка и ги притисна към челото си.

Д’Агоста се взря в картината. Имаше нещо, някаква мисъл, която не бе съвсем осъзната. Картината се опитваше да му каже нещо. Продължи да я гледа.

После, съвсем внезапно, той осъзна какво беше.

— Тази картина – каза той. – Погледни. Прилича на онези акварели върху масата. Онези, които е рисувал по-късно.

Пендъргаст вдигна очи.

— Боя се, че не схващам.

— Ти сам го каза. Мишката на картината – очевидно е на Одюбон.

— Да, много прилична на тези, които е рисувал в „Живородените четириноги на Северна Америка“.

— Добре. А сега виж тази мишка в купчината от ранните му рисунки.

Пендъргаст бавно вдигна глава. Погледна картината и след това рисунките. После премести очи към Д’Агоста.

— Какво искаш да кажеш, Винсънт?

Д’Агоста посочи към масата за хранене.

— Онази ранна мишка. Никога не бих допуснал, че Одюбон я е рисувал. Същото се отнася и за останалите му ранни работи, натюрмортите и скиците. Никога не бих допуснал, че са на Одюбон.

— Точно това казах преди. В това се крие гатанката.

— Но не съм сигурен, че това е проблем.

Пендъргаст го погледна, в очите му просветна любопитство.

— Продължавай.

— Ами, имаме тези ранни, посредствени скици. Имаме тази жена. Какво се е случило във времето между тях?

Блясъкът в очите на Пендъргаст се засили.

— Това, което се е случило, е болестта.

Д’Агоста кимна.

— Именно. Болестта го е променила. Какъв друг отговор има?

— Блестящо, скъпи ми Винсънт! – Пендъргаст плесна облегалките на креслото си и се изправи на крака, след което закрачи из стаята. – Докосването до смъртта, внезапният сблъсък със собствената тленност по някакъв начин го е променил. Това го е изпълнило със съзидателна енергия, това е бил трансформиращият момент в художническата му кариера.

— Вече допуснахме, че Хелън се е интересувала от сюжета на картината – каза Д’Агоста.

— Точно така. Но забрави ли какво каза Бласт? Хелън не е искала да притежава картината. Искала е само да я изследва. Искала е да се убеди кога е станала художническата трансформация в Одюбон. – Пендъргаст млъкна и забави крачка, докато накрая спря. Изглеждаше поразен, очите му се обърнаха сякаш навътре.

— Е – каза Д’Агоста. – Загадката е разрешена.

Сребристите очи се извиха към него.

— Не.

— Какво имаш предвид?

— Защо Хелън ще крие всичко това от мен?

Д’Агоста сви рамене.

— Може би е била объркана от начина, по който сте се запознали и те е излъгала благородно.

— Малка благородна лъжа? Не вярвам. Пазила го е в тайна по далеч по-важна причина. – Пендъргаст се върна отново в плюшеното кресло и загледа картината. – Покрий я.

Д’Агоста хвърли покривалото върху нея. Беше започнал да се тревожи. Пендъргаст не изглеждаше напълно с всичкия си.

Очите му бяха затворени. Тишината в библиотеката натежа, подсилена от тиктакането на един стар часовник в ъгъла. Д’Агоста седна; понякога беше по-добре да оставиш Пендъргаст да бъде Пендъргаст.

Очите бавно се отвориха.

— Гледали сме на този проблем по напълно погрешен начин от самото начало.

— И как така?

— Предполагахме, че Хелън се е интересувала от Одюбон-художника.

— Добре де! Че от какво друго?

— Интересувала се е от Одюбон-пациента.

— Пациент?

Бавно кимване.

— Това беше страстта на Хелън. Медицинските изследвания.

— Тогава защо е търсила картината?

— Защото я е нарисувал непосредствено след възстановяването си. Искала е да потвърди някаква своя теория.

— И каква е тази теория?

— Скъпи ми Винсънт, знаем ли от каква точно болест е страдал Одюбон?

— Не.

— Именно. Но тази болест е ключът към всичко! Хелън е искала да научи за самата болест. Какво е причинила на Одюбон. Защото очевидно е превърнала един напълно посредствен художник в гений. Знаела е, че нещо го е променило – затова е отишла в Ню Мадрид, където Одюбон е бил по време на земетресението: проучвала е надлъж и на шир, за да разбере този агент на промяна. И когато се е натъкнала на болестта му, е знаела, че изследването й е завършено. Искала е да види картината, само за да потвърди теорията си: че Одюбоновата болест е причинила нещо на мозъка му. Че е имала неврологични ефекти. Удивителни неврологични ефекти!

— О, тук вече ме изгуби напълно.

Пендъргаст скочи на крака.

— Затова го е скрила от мен. Защото е било потенциално изключително ценно, подлежащо на патентоване фармацевтично откритие. И не е имало нищо общо с нашите лични отношения. – С внезапно, импулсивно движение той хвана Д’Агоста за двете ръце. – А аз още щях да се препъвам в мрака, скъпи ми Винсънт – ако не беше твоят изблик на гениалност.

— Е, аз не бих отишъл чак толкова далече, че да кажа…

Отпускайки хватката, Пендъргаст се обърна и тръгна бързо към вратата на библиотеката.

— Хайде – няма време за губене.

— Къде отиваме? – попита Д’Агоста, бързайки да го настигне; още се опитваше да свърже брънките на Пендъргастовата логика.

— Да потвърдим подозренията ти – и да научим веднъж завинаги какво трябва да означава всичко това.