Трескави сънища

14.

Имението „Пенумбра“

— Ще желаете ли още една чаша чай, сър?

— Не, благодаря, Морис. – Пендъргаст погледна остатъците от ранна вечеря – сакътъш[19], грах и шунка със сос от уиски – с възможно най-голямото удоволствие, което би могъл да изобрази. Извън високите прозорци на дневната здрачът беше започнал да се сгъстява сред бучиниша и кипарисите, и някъде в сенките един присмехулник извиваше дълги и заплетени погребални трели.

Пендъргаст попи ъгълчетата на устата си с бяла ленена кърпа, след което стана от масата.

— Сега, след като се нахраних, питам се дали бих могъл да погледна писмото, което дойде за мен днес следобед.

— Разбира се, сър. – Морис излезе от стаята в коридора и се върна след малко с един плик. Беше доста смачкан и се виждаше, че е бил преадресиран повече от веднъж. Ако се съдеше по пощенската марка, бяха изминали почти три седмици, докато стигне най-сетне до него. Дори да не беше познал елегантния, старомоден почерк, китайските печати бяха разкрили подателя: Констанс Грийн, неговата повереница, която понастоящем живееше в отдалечен манастир в Тибет с новородения си син. Той разряза плика с ножа си, извади единствения лист отвътре и започна да чете.

Пендъргаст препрочете писмото, мръщейки се.

— Нещо не е наред ли, сър? – попита Морис.

— Не знам. – Пендъргаст остана замислен над съдържанието на писмото още известно време. После го сложи настрана и се обърна към прислужника си. – Но във всеки случай, Морис, се надявам да се присъединиш към мен в библиотеката.

Възрастният мъж спря да чисти масата.

— Сър?

— Мисля, че можем да пийнем по чашка следобедно шери, спомняйки си за старите дни. Изпаднал съм в носталгично настроение.

Това беше необичайна покана и изражението върху лицето на Морис го показа.

— Благодаря, сър. Нека само да свърша с почистването тук.

— Много добре. Ще сляза долу в избата и ще намеря една приятна мухлясала бутилка.

Бутилката бе всъщност много повече от приятна: Идалго Олорозо Виехо VORS. Пендъргаст отпи от чашата си, възхищавайки се на богатите нотки: дървесни и плодови, с послевкус, който сякаш оставаше завинаги върху небцето. Морис седеше на една отоманка от другата страна на стар персийски копринен килим, много изправен и вдървен в униформата си на иконом, в почти комично неудобна поза.

— Харесва ли ви шерито? – попита Пендъргаст.

— Много е изискано, сър – отвърна икономът.

— Да го изпием тогава, Морис – ще помогне да прогоним унинието.

Морис се подчини.

— Искате ли да сложа още една цепеница в камината?

Пендъргаст поклати глава, после се огледа отново,

— Изумително, какъв потоп от спомени ме заля, когато се върнах тук.

— Сигурен съм, че е така, сър.

Пендъргаст посочи към голям глобус, сложен в дървена рамка.

— Например, спомням си, че имах яростен спор с бавачката за това дали Австралия е континент, или не. Тя настояваше, че била само остров.

Морис кимна.

— И изисканият сервиз от порцеланови чинии, който стоеше на рафта на онзи библиотечен шкаф. – Пендъргаст кимна към мястото. – Спомням си деня, когато аз и брат ми разигравахме римското нападение над Силвиум. Бойната обсада, създадена от Диоген, се оказа доста ефикасна. Първият залп се стовари точно върху онзи рафт. – Пендъргаст поклати глава. – Лишиха ни от какао за цял месец.

— Спомням си го изключително ясно, сър – каза Морис, допивайки чашата си. Шерито изглежда започваше да го хваща.

Пендъргаст допълни бързо чашите им.

— Не, не, настоявам – каза той, когато икономът понечи да се възпротиви.

Мъжът кимна и промърмори някаква благодарност.

— Тази стая винаги е била фокусът на къщата – каза Пендъргаст. – Тук проведохме партито, след като завърших с пълно отличие гимназията „Лашър“. И дядо тук упражняваше речите си – спомняте ли си как всички седяхме наоколо, държахме се като публика, ръкопляскахме и свирехме с уста?

— Като да беше вчера.

Пендъргаст отпи поредна глътка.

— Пак тук направихме сватбения прием след венчавката в градината.

— Да, сър. – Острата резервираност до известна степен бе притъпена и Морис сякаш седеше по-естествено на отоманката.

— Хелън също обичаше тази стая – продължи Пендъргаст.

— Наистина.

— Спомням си как често седеше тук вечер – работеше по изследванията си или дремеше над техническите списания.

Тъжна, замислена усмивка премина по лицето на Морис.

Пендъргаст погледна чашата му и кехлибарената течност в нея.

— Можехме да прекараме тук часове наред, без да говорим, просто радвайки се на компанията си един на друг. – Той направи пауза и произнесе небрежно: – Някога говорила ли ви е, Морис, за живота си, преди да ме срещне?

Икономът пресуши чашата си и я остави с изискан жест настрана.

— Не, тя беше доста мълчалива.

— Кой е най-яркият ви спомен за нея?

Морис се замисли за момент.

— Как носи чашата си чай от шипка.

Сега Пендъргаст се усмихна.

— Да, това беше любимият й чай. Все не й стигаше. Библиотеката винаги миришеше на шипки. – Той подуши въздуха. Сега стаята миришеше единствено на прах, влага и шери.

— Боя се, че бях далеч от дома по-често, отколкото е било добре. Често се питах с какво ли се развлича Хелън в тази ветровита стара къща, докато ме няма в града.

— Понякога пътуваше по работа, сър. Но тя прекарваше много от времето си точно тук — каза Морис. — Вие също й липсвахте.

— Наистина? Тя винаги е изглеждала толкова сдържана.

— Сервирах й тук през цялото време, докато отсъствахте – каза Морис. – Гледаше птиците.

Пендъргаст направи пауза:

— Птиците?

— Знаете, сър. Любимата на брат ви, от преди… преди да се случи онова. Голямата книга с всички репродукции на птици в онова чекмедже ей там. – Той кимна към едно чекмедже в основата на стар шкаф от кестенова дървесина.

Пендъргаст се намръщи.

— Голямата книга с репродукции на Одюбон?

— Същата. Случва се да й донеса чай, а тя дори не е забелязала, че съм там. Седи си и прелиства страниците с часове.

Пендъргаст остави чашата си рязко.

— Говорила ли ви е някога за интереса си към Одюбон? Може би ви е задавала въпроси?

— От време на време, сър. Тя беше очарована от приятелството на прапрадядо ви с Одюбон. Беше мило да види човек, че се интересува толкова от семейството.

— Прадядо Боеций?

— Точно така.

— Кога е било това, Морис? – попита след малко Пендъргаст.

— О, малко след като се оженихте, сър. Тя искаше да види документите му.

Пендъргаст си позволи една замислена глътка.

— Документи? Какви?

— Онези, в чекмеджето под репродукциите. Непрекъснато прелистваше тези стари документи и дневници. Тях, и книгата.

— Казвала ли е защо?

— Предполагам, че се е възхищавала на тези рисунки. Това са толкова прелестни птици, господин Пендъргаст. – Морис отпи от шерито си. – Кажете, не я ли срещнахте там? В къщата на Одюбон на Дофин стрийт?

— Да. На откриване на изложба на Одюбон. Но тя тогава не прояви голям интерес към тях. Каза ми, че е отишла единствено заради безплатното вино и сирене.

— Знаете ги жените, сър. Обичат малките си тайни.

— Така изглежда – отвърна Пендъргаст съвсем тихо.