Трескави сънища

3.

Хининовите дървета

Нощта беше тиха. Дори местните стада, които често пронизваха тъмнината с ревовете си, сега кротуваха, а обичайният крясък на нощни животни сякаш бе сподавен. Реката ромолеше и тихият плисък създаваше невярна представа за мощното течение, което изпълваше въздуха с мирис на вода. Едва с разсъмването дойдоха първите звуци на онова, което минаваше за цивилизация: изливането на гореща вода в душ-бидоните, които се подготвяха за сутрешното миене.

Пендъргаст и съпругата му бяха излезли от бунгалото си и седяха в навеса за хранене, с пушките отстрани до тях, под мекия блясък на единствената крушка. Нямаше звезди – нощта беше облачна, тъмнината – пълна. Двамата седяха там, без да помръдват и без да говорят през последните четирийсет и пет минути, наслаждавайки се на компанията си, и – с онзи вид мълчалива симбиоза, която характеризираше брака им – се подготвяха мислено и емоционално за предстоящия лов. Хелън беше облегнала глава върху рамото на съпруга си. Той я погали по ръката, играейки си със звездния сапфир на венчалната й халка.

— Не можеш да го върнеш обратно – каза тя накрая. Гласът й беше дрезгав от дългото мълчание.

Той само се усмихна и продължи да я гали.

В сенките се появи дребна фигура с дълго копие. Беше облечена с панталони и риза, и двете в тъмен цвят.

Двамата се изправиха.

— Джейсън Мфуни? – попита тихо Пендъргаст.

— Да, сър.

Пендъргаст протегна ръка.

— Бих предпочел да не се обръщате към мен със „сър“, Джейсън. Наричайте ме Пендъргаст. А това е съпругата ми, Хелън. Тя предпочита да се обръщат към нея на малко име, а аз – на фамилно.

Мъжът кимна и подаде ръка на Хелън с бавно, почти флегматично движение.

— Окръжният комисар иска да говори с вас в кухнята, госпожо Хелън.

Хелън се изправи. Същото направи и Пендъргаст.

— Извинете ме, господин Пендъргаст, комисарят иска разговорът да е насаме.

— За какво е всичко това?

— Притеснява се за ловния й опит.

— Това е нелепо – намръщи се Пендъргаст. – Вече обсъдихме проблема.

Хелън махна с ръка и се засмя.

— Не се тревожи – изглежда тук още властват законите на Британската империя, където жените седят на верандата, веят си с ветрило и припадат при вида на кръв. Ще му го кажа направо.

Пендъргаст бавно се отпусна обратно в стола си. Следотърсачът го изчака, като пристъпваше неловко от крак на крак.

— Бихте ли седнали, Джейсън?

— Не, благодаря.

— Откога се занимавате със следотърсачество? – попита Пендъргаст.

— От няколко години – дойде лаконичният отговор.

— Бива ли ви?

Свиване на рамене.

— Страхувате ли се от лъвове?

— Понякога.

— Убили ли сте някой лъв с това копие?

— Не.

— Разбирам.

— Копието е ново, господин Пендъргаст. Когато убия лъв с копие, то обикновено се чупи или се изкривява, така че трябва да взема ново.

Над лагера надвисна тишина, докато светлината пълзеше зад саваната. Минаха пет минути, после десет.

— Какво се бавят? – попита Пендъргаст раздразнено. – Не искаме да тръгнем късно. – Мфуни сви рамене и се облегна на копието си, чакайки.

Изведнъж Хелън се появи. Тя бързо се настани в стола.

— Обясни ли на досадника как стоят нещата? – попита я Пендъргаст със смях.

Известно време тя не отговори. Той се обърна към нея озадачен и се сепна от побелялото й лице.

— Какво има?

— Нищо. Просто… типичното вълнение преди лов.

— Винаги можеш да останеш в лагера, знаеш го.

— О, не – каза тя със страст. – Не, не мога да пропусна такова нещо.

— В такъв случай по-добре да тръгваме.

— Още не. – Гласът й беше нисък. Той усети студената й длан върху ръката си. – Алойзиъс… знаеш ли, че забравихме да гледаме изгрева на луната снощи? Беше пълнолуние.

— С всички тези вълнения около лъва, не съм изненадан.

— Нека да я погледаме тогава как залязва. – Тя взе ръката му и я притисна в своите – необичаен жест за нея. Дланта й вече не беше студена.

— Хелън…

Тя стисна ръката му.

— Не говори.

Пълната луна потъваше в саваната от другата страна на реката, гладък диск, който се спускаше по бледо мораво небе, отражението му се стелеше на гънки като разсипан крем по вълните на река Луангва. Когато се запознаха, бяха посрещнали заедно изгрева на пълната луна и оттогава то бе станало традиция – независимо какво им се случваше, дали пътуват или имат някакви ангажименти – те винаги успяваха да бъдат заедно и да наблюдават изгрева на пълната луна.

Яркото светило докосна далечните върхове на хининовите дървета отвъд реката, после се плъзна зад тях. Небето изсветля и накрая блясъкът на луната изчезна в гъсталака на саваната. Мистерията на нощта беше преминала; денят настъпи.

— Довиждане, стара луна – произнесе безгрижно Пендъргаст.

Хелън стисна ръката му, но бързо се изправи, когато окръжният комисар и Уисли се материализираха на пътеката откъм кухненската колиба. С тях имаше трети човек, с хлътнало лице, много висок и дългурест. Очите му бяха жълти.

— Уилсън Ниала – представи го Уисли. – Оръженосецът ви.

Последваха ръкостискания. Барманът от предишната вечер излезе от кухнята с голям чайник с черен чай „Сучън“ и бързо наля във всички чаши от силната димяща запарка.

Пиеха бързо и в мълчание. Пендъргаст остави чашата си.

— Вече е достатъчно светло, за да хвърлим един поглед върху сцената на нападението.

Ниала преметна по една пушка през всяко рамо и те тръгнаха по неравната пътека, която се виеше покрай реката. Провираха се през гъсталак от дървета миомбо, районът беше ограден с въже и дървени колчета. Пендъргаст клекна, оглеждайки следата. Виждаше се чифт огромни следи от диво животно в праха, близо до локва черна кръв, сега суха и напукана. Докато я гледаше, той възстанови в съзнанието си картината на нападението. Случилото се беше напълно ясно: мъжът е бил атакуван иззад гъсталака, бил е съборен и разкъсан. Първите сведения бяха точни. Прахът показваше, че лъвът е завлякъл победената жертва обратно в гората, оставяйки кървава диря.

Пендъргаст се изправи.

— Ето как ще процедираме. Аз ще вървя на осем крачки зад Джейсън, леко вляво от него. Хелън ще е зад мен на още осем крачки, вдясно. Уилсън, ти ще се движиш непосредствено зад нас.

Той погледна към съпругата си, която му кимна одобрително.

— Когато моментът настъпи – продължи той, – ще ти направим знак да ни дадеш оръжията – подай ги със спуснати предпазители. Що се касае до моята пушка – свали ремъка й, не искам да го закача на някой клон.

— Аз предпочитам моята да е с ремъка си – отсечено каза Хелън.

Уилсън Ниала кимна с кокалестата си глава.

Пендъргаст протегна ръка.

— Пушката ми, моля?

Уилсън му я подаде. Пендъргаст скърши дулото, освобождавайки механизма, вкара в цевите два патрона с меки върхове, калибър 0.465 нитро експрес – огромни като Маканудо[5] – затвори го, застопори го, увери се, че предпазителят е спуснат и му я върна обратно. Хелън направи същото със своята пушка, като я зареди с патрони с мек връх калибър 0.500/416.

— Доста голяма пушка за такава слаба жена – каза Уокинг.

— Аз пък мисля, че дори е по-подходяща – отвърна Хелън.

— Единственото, което мога да кажа – продължи Уокинг, – е: доволен съм, че не отивам в саваната след онзи звяр – независимо дали с голяма пушка или не.

— Старайте се да спазвате триъгълния строй колкото е възможно по-строго, докато се придвижваме – каза Пендъргаст, като премести очи от Мфуни към Ниала и после обратно. – Вятърът е в наша полза. Никакво говорене, освен ако не е абсолютно необходимо. Използвайте жестове с ръце. Оставете фенерчетата тук.

Всички кимнаха. Атмосферата на изкуствена веселост бързо се изпари, докато чакаха мълчаливо слънцето да се издигне достатъчно и да изпълни шубраците със слаба синя дрезгавина. Тогава Пендъргаст направи знак на Мфуни да тръгва.

Следотърсачът влезе в саваната с копието си в една ръка, следвайки кървавата диря. Тя се отдалечи от реката през гъстите бодливи храсти и новоизрасли дървета мопани и тръгна покрай един малък приток на Луангва, наречен Чители. Движеха се бавно по кръвта, покрила тревата и листата. Следотърсачът спря и посочи с копието си към един кръг от смачкана трева. Петното беше голямо, още влажно, листата наоколо – опръскани с артериална кръв. Явно тук беше мястото, където лъвът най-напред беше пуснал жертвата си и бе започнал да я яде още жива, преди да го прострелят от лагера.

Джейсън Мфуни се наведе и мълчаливо вдигна нещо: половина от долна челюст със зъбите, изгризана по краищата и облизана до чисто. Пендъргаст я огледа, без да говори. Мфуни я остави отново и посочи към една дупка в завесата от растителност.

Минаха през нея и се озоваха в гъстозелен храсталак. Мфуни спираше на всеки двайсет метра да се ослуша и да подуши въздуха, или да изследва пръска кръв по някое листо. Трупът в онзи момент явно вече е бил обезкървен и следите ставаха все по-неясни.

Следотърсачът спря за втори път да посочи местата с прекършена и смачкана трева, където лъвът беше оставил тялото, за да се справи с неговата челюст, и после отново го беше вдигнал. Денят настъпваше бързо, светлината обливаше най-високите върхове на дърветата. Като се изключи непрестанното жужене на насекомите, утринта беше необичайно тиха и бдителна.

Продължиха да следват дирята повече от километър и половина. Слънцето се възпламени на хоризонта, изсипвайки в саваната жар като от пещ и мухите це-це се вдигнаха в звънтящи облаци. Из въздуха се разнесе горещият мирис на прах и трева. Накрая следата прекъсна – когато ниските дървета и храсти се разредиха – в суха падина под разперените клони на едно акациево дърво, където се издигаше самотен мравуняк като островърха куличка срещу нажеженото до бяло небе. В центъра на падината се виждаше нещо червено и бяло, около което кръжаха рояк възбудени мухи.

Мфуни пристъпи предпазливо, Пендъргаст, Хелън и носачът на оръжията го последваха. Те мълчаливо се събраха около полуизяденото тяло на немския фотограф. Лъвът беше отворил черепа, бе изял лицето, мозъка и повечето горна част от торса, но бе оставил невредими краката и една откъсната ръка, чийто юмрук още стискаше кичур козина. Никой не заговори. Мфуни се наведе, издърпа козината от безжизнените пръсти и я огледа внимателно. После я сложи в дланта на Пендъргаст. Беше яркочервена на цвят. Пендъргаст я подаде на Хелън, която на свой ред също я огледа и я върна обратно на Мфуни.

Докато другите останаха край тялото, следотърсачът бавно обиколи падината, търсейки следи върху напуканата кална кора на дъното й. Той сложи пръст върху устните си и посочи към едно влей[6] – мочурливо по време на дъждовния период, но сега, след настъпването на сухия сезон, обрасло с гъста трева, висока десет-дванайсет стъпки. Върху няколкостотин квадратни метра от мочурището се издигаше голяма заплетена гора от хининови дървета, чиито прилични на чадъри корони се протягаха към хоризонта. Следотърсачът посочи пролука, която завиваше към високата растителност, направена от лъва при оттеглянето му. Мъжът се върна със сериозно лице и прошепна в ухото на Пендъргаст:

— Ей там – каза той и вдигна копието си. – Почива си.

Пендъргаст кимна и погледна към Хелън. Тя беше все още бледа, но абсолютно овладяна, очите й бяха хладни и решителни.

Ниала, оръженосецът, беше неспокоен.

— Какво има? – попита Пендъргаст с нисък глас, обръщайки се към него.

Онзи посочи високата трева:

— Този лъв е умен. Прекалено умен. Много лошо място.

Пендъргаст се поколеба, като местеше очи от оръженосеца към следотърсача, към тревата и обратно. След малко даде знак на следотърсача да действа.

Бавно и предпазливо те навлязоха във високата трева. Видимостта спадна до по-малко от пет метра. Кухите стъбла се раздвижиха и зашептяха от стъпките им и задушлива миризма на затоплена трева изпълни неподвижния въздух. Зелен здрач ги обви, докато навлизаха все по-навътре в пасището. Жуженето на насекоми премина в монотонен вой.

Когато наближиха гората от хининови дървета, следотърсачът спря; вдигна ръка и посочи към носа си. Пендъргаст вдиша и улови слабата мускусна миризма на лъв, потисната от сладникава смрад на мърша.

Следотърсачът се наведе и направи знак на останалите да сторят същото – видимостта в пасището беше по-добра по-близо до земята, където имаха по-голям шанс да забележат рижата козина на лъва, преди той да се е нахвърлил върху тях. Влязоха бавно сред хининовите дървета. Пресъхналото тинесто блато беше спечено като камък и не задържаше следи, но прекършените и приведени стъбла ясно говореха откъде е минал лъвът.

Следотърсачът отново спря и направи знак, че иска да каже нещо. Пендъргаст и Хелън отидоха до него и тримата се скупчиха в тревата, шепнейки.

— Някъде напред е. На двайсет, трийсет метра. Движете се бавно. – Лицето на Мфуни беше сгърчено от тревога. – Може би трябва да изчакаме.

— Не – прошепна Пендъргаст. – Това е най-добрият ни шанс да го хванем. Току-що се е наял.

Те се придвижиха напред, към малко открито пространство без трева, не повече от три квадратни метра. Следотърсачът спря, подуши въздуха, след което посочи наляво.

— Лъв – прошепна той.

Пендъргаст впери очи напред, погледна наляво, после поклати глава и посочи пред себе си.

Следотърсачът се намръщи и се наведе към ухото му:

— Обикаля вляво. Много е умен.

Пендъргаст отново поклати глава. Наведе се към Хелън:

— Ти остани тук – прошепна той; устните му докоснаха ухото й.

— Но следотърсачът…

— Греши. Остани тук, аз ще отида само няколко ярда напред. Наближаваме далечния край на езерото. Лъвът ще иска да остане скрит; когато тръгна към него, ще се почувства притиснат. Може да се хвърли. Бъди готова да откриеш огън вдясно от мен.

Пендъргаст направи знак, че иска пушката си. Хвана я за металната цев, сгорещена от жегата и я издърпа напред под рамото си. Свали предпазителя и изправи визьора за нощно виждане – за да вижда по-добре в тревистия сумрак. Ниала подаде на Хелън пушката й.

Пендъргаст хлътна в гъстата растителност. Следотърсачът го последва в ледено мълчание, лицето му представляваше маска на ужас.

Агентът пристъпваше изключително предпазливо по спечената пръст, ослушвайки се напрегнато за специфична кашлица, която би била сигнал за началото на атака. Щеше да има време само за един изстрел: лъв, който напада, би взел сто метра за по-малко от четири секунди. Чувстваше се по-сигурен, като знаеше, че Хелън е зад него; двоен шанс за победа.

След десет метра спря и изчака. Следотърсачът се приближи до него, по лицето му беше изписано дълбоко нещастие. В продължение на две минути никой не помръдна. Пендъргаст напрегна слух, но чу единствено насекомите. Оръжието се хлъзгаше в потните му ръце и той можеше да усети вкуса на прах върху езика си. Лек бриз, видим, но не и осезаем, полюляваше тревата около тях, карайки я да издава тракащ звук. Бръмченето на насекоми се сниши до мрънкане, после замря. Всичко утихна напълно.

Бавно, без да движи друга част от тялото си, Мфуни вдигна пръст – отново деветдесет градуса наляво.

Пендъргаст проследи жеста с очи, но остана абсолютно неподвижен. Взря се в гъстите преплетени треви, като се опитваше да мерне златиста козина или блясък на кехлибарено око. Нищо.

Тиха кашлица – след което ужасна, разтърсваща експлозия от звук – мощен рев, който ги връхлетя като товарен влак. Не отляво, а точно отпред.

Пендъргаст се завъртя, когато от тревите се стрелна нещо бежово с неясни очертания и червена грива, със зейнала розова паст и оголени зъби; той стреля, но нямаше време да се прицели и лъвът се хвърли върху него, тристакилограмова воняща котка, която го събори на земята; после той усети настървените зъби да се забиват в рамото му и изкрещя, извивайки се под задушаващата грамада, като опипваше наоколо със свободната си ръка и се опитваше да се докопа до пушката, отхвръкнала при мощния удар.

Лъвът се беше скрил толкова добре, а нападението беше толкова бързо и отблизо, че Хелън Пендъргаст не успя да стреля, преди той да се окаже върху съпруга й – а тогава бе прекалено късно: бяха твърде близко един до друг, за да рискува. Тя се показа от мястото си, десет метра назад, и се хвърли през високата трева с викове, като се опитваше да отвлече вниманието на огромното животно, докато тичаше към противните звуци на приглушено влажно ръмжене. Появи се на сцената точно когато Мфуни заби копието си в корема на лъва; звярът – по-голям, отколкото нормално би трябвало да бъде – пусна Пендъргаст и се хвърли върху следотърсача, откъсвайки парче от крака му; после се скри в тревата със забито в корема копие.

Хелън се прицели внимателно в гърба на оттеглящия се лъв и стреля. Откатът от тежката пушка разтърси цялото й тяло.

Не улучи. Лъвът беше избягал.

Тя изтича към съпруга си. Той беше все още в съзнание.

— Не – прошепна агентът. – Него.

Хелън погледна към Мфуни. Той лежеше по гръб, кръвта бликаше на земята от мястото, където мускулът на прасеца на десния му крак висеше на тънка ивица кожа.

— О, боже! – Тя разкъса долната част на ризата си, усука я стегнато и я уви над разкъсаната артерия. Потърси опипом за пръчка, която мушна под плата и я завъртя така, че да се получи турникет.

— Джейсън? – произнесе тя настоятелно. – Не заспивай. Джейсън!

Лицето му беше плувнало в пот, очите – широко отворени и уплашени.

— Дръж тази пръчка. Разхлаби я, ако започнеш да се схващаш.

Очите на следотърсача се разшириха.

— Мемсахиб, лъвът се връща.

— Просто дръж това…

— Връща се! – В гласа на Мфуни прозвуча ужас.

Игнорирайки го, тя насочи вниманието си към съпруга си. Той лежеше по гръб, лицето му беше сиво. Рамото му беше деформирано и покрито с големи съсиреци кръв.

— Хелън – произнесе той дрезгаво, опитвайки се да стане. – Вземи пушката си. Веднага.

— Алойзиъс…

— За бога, вземи пушката си!

Но беше прекалено късно. С пореден пронизителен рев лъвът връхлетя от прикритието си, вдигайки вихрушка от прах и летящи стръкове трева – и след миг бе върху нея. Хелън изкрещя веднъж и се опита да го отблъсне, но той я захапа за ръката; чу се остро изхрущяване на кост, когато заби в нея зъбите си. Последното нещо, което Пендъргаст видя, преди да изпадне в безсъзнание, беше гледката на нейното съпротивляващо се тяло, което кръвожадното чудовище отвлича навътре в пасището.