Трескави сънища

56.

Ита Бена, Мисисипи

Пътят се виеше през мочурището извън малкия град, с кипарисови дървета от двете страни, слабото утринно слънце се процеждаше през клоните им. Една избеляла табелка, почти потънала в пейзажа, съобщаваше:

Буикът се друсаше и вибрираше на лошия път, гумите шляпаха по асфалта. В огледалото за обратно виждане Хейуърд видя да се приближава една точка, която скоро се превърна в Пендъргастовия Ролс ройс. Той бе настоял да вземат две коли тази сутрин, твърдейки че има да прави различни свои разследвания, но тя беше напълно сигурна, че просто си търси извинение да се махне от наетия й буик и да се върне в удобния си Ролс.

Ролсът бързо приближи, надхвърляйки сериозно ограничението за скорост, премина в лявата лента и профуча покрай нея, разтърсвайки буика при разминаването.

Шосето премина в дълъг завой и Хейуърд скоро настигна Ролса, спрял с работещ двигател, пред портите на плантацията; Пендъргаст говореше с охранителя в съседната будка. След един дълъг разговор, в който охранителят отиде до телефона и се върна обратно няколко пъти, двете коли бяха пуснати да минат.

Тя мина покрай табелка, на която се четеше: „Лонджитюд Фармасютикълс, Инк., Лаборатории Ита Бена“ и влезе в паркинга точно когато Пендъргаст проверяваше своя „Лес Байер .45“.

— Нали не очаквате неприятности? – попита тя.

— Човек никога не знае – отвърна Пендъргаст, като върна оръжието в кобура и потупа костюма си.

Обрасла с бурени поляна водеше към комплекс от ниски сгради с жълти тухли, заобиколени от трите страни с блатно езеро, пълно с лилии и плаваща водна леща. През една преграда от дървета Хейуърд можа да види още сгради, някои от които изглеждаха обрасли с бръшлян и в развалини. А зад всичко лежеше изпаряващото се блато Блек Брейк. Гледайки към мочурливата местност, тъмна дори на ярката слънчева светлина, Хейуърд леко потрепера. Беше чувала много легенди за мястото, докато беше малка: легенди за пирати, духове и дори много по-странни неща. Тя плесна един комар върху ръката си.

Последва Пендъргаст в главната сграда. Рецепционистът вече им бе извадил два баджа, един за господин Пендъргаст, а другият за госпожица Хейуърд. Тя закачи своя на ревера си.

— Вземете асансьора до втория етаж, последната врата вдясно – каза сивокосият мъж с широка усмивка.

Когато двамата влязоха в кабинката, Хейуърд отбеляза:

— Не им казахте, че сме полицаи. Отново.

— Понякога е полезно човек да види реакциите, преди да са научили тази подробност.

Хейуърд сви рамене.

— Все пак това не ви ли изглежда прекалено лесно?

— Така е наистина.

— Кой ще проведе разговора?

— Справихте се толкова добре последния път, ще го направите ли отново?

— С удоволствие. Само че този път може да не съм толкова мила. – Тя усети успокоителната тежест на собственото си служебно оръжие, сгушено плътно под мишницата й.

Асансьорът изскърца и се отвори, и когато излязоха, се оказаха в дълъг коридор, покрит с линолеум. Тръгнаха към дъното и стигнаха до една отворена врата, зад която в просторен офис работеше секретарка. Избеляла, но все още елегантна дъбова врата стоеше затворена в отсрещния край.

Хейуърд влезе първа. Секретарката, доста млада и хубавичка, с вързана на опашка коса и ярко червило, вдигна поглед.

— Заповядайте, седнете.

Те седнаха на един тъмносив диван до стъклена масичка, затрупана с популярни списания с оръфани краища. Жената заговори от бюрото си отривисто:

— Аз съм Джоан Фармър, личната секретарка на господин Далкист. Тъй като ще е зает през целия ден, помоли ме да ви попитам с какво бихме могли да ви помогнем.

Хейуърд се наведе към нея.

— Боя се, че вие не можете да ни помогнете, госпожице Фармър. Това може да направи само господин Далкист.

— Както казах, той е зает. Може би ако ми обясните от какво имате нужда…? – Тонът й спадна с няколко градуса.

— Той тук ли е? – Хейуърд кимна към затворената врата.

— Госпожице Хейуърд, надявам се, че съм била ясна, когато казах, че той не трябва да бъде безпокоен. А сега: само още веднъж — как можем да ви помогнем?

— Дойдохме във връзка с проекта за птичия грип.

— Не ми е известен такъв проект.

Хейуърд най-накрая бръкна в джоба си, извади полицейската си значка, сложи я на масата и я отвори. Секретарката трепна, наведе се напред, погледна я, после погледна и тази на Пендъргаст, който бе извадил своята, следвайки примера на Хейуърд.

— Полиция… и ФБР? Защо не казахте в началото? – Тревогата й бързо бе заменена от явно раздразнение. – Моля, изчакайте тук. – Тя стана и почука леко на затворената врата, преди да я отвори и изчезна вътре, затваряйки я плътно зад себе си.

Хейуърд погледна към Пендъргаст. Двамата се изправиха едновременно, приближиха се до вратата и натиснаха бравата.

Озоваха се в приятен, макар и доста спартански офис. Един мъж, който приличаше повече на професор, отколкото на изпълнителен директор, с очила, сако от туид и панталони цвят каки, говореше със секретарката пред едно голямо бюро. Бялата му коса беше грижливо сресана, а белите мустаци над устните му се извиха от раздразнение, когато ги видя да влизат.

— Това е частен офис! – каза секретарката.

— Разбрах, че сте полицаи – каза Далкист. – А сега, ако имате съдебна заповед, бих искал да я видя.

— Нямаме съдебна заповед – отвърна Хейуърд. – Надявахме се да говорим с вас неофициално. В случай, обаче, че е толкова необходимо, ще отидем да вземем.

Колебание.

— Ако знаех за какво се отнася, може да се окаже, че не е необходимо.

Хейуърд се обърна към Пендъргаст.

— Специален агент Пендъргаст, може би господин Далкист е прав и все пак трябва да вземем съдебна заповед. По правилата, както казвам винаги.

— Може би наистина е уместно при това положение, капитан Хейуърд. Разбира се, може да се извади съдебна заповед.

Далкист въздъхна.

— Заповядайте, седнете. Госпожице Фармър, ще се справя, благодаря ви. Моля ви, затворете вратата на излизане.

Секретарката си тръгна, но нито Хейуърд, нито Пендъргаст седнаха.

— А сега, каква е тази работа с птичия грип? – попита Далкист и по лицето му изби червенина. Хейуърд се взираше, но не можа да види проблясък на знание във враждебните му сини очи.

— Тук изобщо не работим по птичи грип – продължи Далкист, като отстъпи назад и се върна зад бюрото си. – Ние сме малка фармацевтична изследователска компания с няколко продукта за лечение на определени колагенови заболявания – това е всичко.

— Преди тринайсет години – каза Хейуърд, – „Лонджитюд“ е провела незаконен изследователски проект, свързан с птичия грип.

— Незаконен? Как така?

— Били са нарушени процедурите за безопасност. Една болна птица е избягала от лабораторията и е заразила местно семейство. Всички умрели, а от „Лонджитюд“ покрили цялата история – както и, предполага се, няколко убийства.

Дълга тишина.

— Това е чудовищно обвинение. Не знам нищо по въпроса. „Лонджитюд“ преживя банкрут преди десет години. Пълна реорганизация. Никой от онова време не е останал да работи тук. Старият управленски екип си замина; намаляхме и сега сме се концентрирали върху няколко същностни продукта.

— Същностни продукти? Какви например?

— Главно лекарства за дерматомиозити и полимиозити. Ние сме малки и фокусирани. Никога не съм чувал тук някога да се е правило каквото и да било, свързано с птичи грип.

— Никой ли не е останал от онова време?

— Никой, доколкото знам. Имахме разрушителен пожар, в който загина бившият изпълнителен директор и цялата лаборатория беше затворена месеци наред. Когато започнахме отново, бяхме всъщност съвсем различна компания.

Хейуърд извади един плик от сакото си.

— Доколкото разбрахме, по времето на вашия фалит, „Лонджитюд“ е спрял изследванията върху няколко важни лекарства и ваксини за сираци. Просто така. Вие сте били единствената лаборатория, която е работила по тези изследвания. И сте оставили милиони болни хора в Третия свят без надежда.

— Ние фалирахме.

— И по този начин сте ги спрели.

— Новият борд ги спря. Лично аз влязох в компанията две години след това. Да не би да е престъпление?

Хейуърд осъзна, че диша тежко. Това не беше добре. Не бяха стигнали до никъде.

— Господин Далкист, данъчните ви декларации показват, че правите почти осем милиона долара годишна печалба. Няколкото ви лекарства са много печеливши. Какво правите с всички тези пари?

— Каквото правят и другите корпорации. Заплати, данъци, дивиденти, режийни, проучване и развитие.

— Извинете, че ви питам, но имайки предвид тази печалба, изследователската ви лаборатория изглежда несъмнено западнала.

— Не позволявайте външният вид да ви заблуди. Оборудването ни тук е на изключително високо ниво. Изолирани сме, така че не гоним красотата. – Той разпери ръце. – Изглежда не ви харесва начина, по който въртим бизнеса си. Може би не харесвате мен. Може би не ви харесва, че правя осем милиона годишно и че сега сме доста печеливша компания. Хубаво. Но сме невинни в това, за което ни обвинявате. Абсолютно невинни. Приличам ли ви на човек, замесен в убийство?

— Докажете го.

Далкист заобиколи бюрото си.

— Първият ми порив беше да ви спра, да ви накарам да вземете съдебна заповед, да се борите със зъби и нокти за нея в съда, да използвам високоплатени адвокати, които да ви бавят и тормозят седмици или месеци наред. Дори и да успеехте, щяхте да получите ограничена съдебна заповед и да се наложи да свършите купища писмена работа. Но знаете ли какво? Няма да го направя. Ще ви пусна да разгледате още сега. Можете да отидете, където пожелаете, да огледате всичко и да получите достъп до всички документи. Нямаме какво да крием. Това удовлетворява ли ви?

Хейуърд погледна Пендъргаст. Лицето му беше неразгадаемо, сребристите му очи – скрити под веждите.

— Определено би било добро начало – каза тя.

Той се наведе над бюрото си и натисна един бутон.

— Госпожице Фармър, моля ви, напишете едно писмо от мое име, даващо на тези двама души пълен, абсолютен и неограничен достъп до всички лаборатории на „Лонджитюд Фармасютикълс“, с инструкции служителите да отговарят на всичките им въпроси изчерпателно и правдиво, и да ги допуснат дори до най-деликатните области и документи.

Той натисна бутона и вдигна поглед.

— Надявам се да ви видя да напускате сградата колкото е възможно по-скоро.

Пендъргаст се обади след дългата тишина.

— Ще видим.