Трескави сънища

2.

Лагера Кингазу, река Луангва

Ленд роувърът се понесе с гръм и трясък по Банта роуд, отвратително шосе в страна, прочута с такива. Пендъргаст извиваше рязко волана надясно и наляво, опитвайки се да избегне зейналите дупки, някои с дълбочина почти колкото половината роувър. Прозорците бяха отворени напълно – климатикът не работеше – и вътрешността на джипа се пълнеше с прах, когато се разминаваха с някоя кола, която се движеше в обратната посока.

Бяха напуснали Макуеле стрийм малко преди разсъмване, преминавайки трийсет и шесткилометровия участък през саваната без водачи, без да носят нищо друго, освен оръжията си, вода, траен салам и хляб чапати. Стигнаха до своята кола по пладне. За няколкото часа вървене бяха минали през няколко малки, тънещи в мизерия селца: кръгли колиби от преплетени пръчки с конични покриви от слама, мръсни улици, задръстени от пуснати свободно говеда и овце. Небето беше безоблачно, бледо, почти воднисто синьо.

Хелън Пендъргаст придърпа по-стегнато шала около косата си в неуспешна битка с вездесъщия прах. Той полепваше по всеки открит квадратен милиметър от потната им кожа, придавайки им вид на болни от скрофулоза.

— Странно е – каза тя, докато пълзяха през поредното село, избягвайки пилета и малки деца. – Искам да кажа… това, че няма нито един ловец по-наблизо, който да се погрижи за въпросния лъв. Все пак ти не си кой знае колко опитен стрелец. – Тя се усмихна слабо; това беше постоянна шега, с която го дразнеше.

— Именно затова разчитам на теб.

— Знаеш, че не обичам да убивам животни, които не мога да изям.

— А да убиваш животни, които могат да изядат нас?

— В този случай може да направя изключение. – Тя нагласи слънчевата козирка под нов ъгъл, после обърна към Пендъргаст очите си – сини, с виолетови пръски – присвити на ярката светлина. – Е? Каква беше онази работа с червената грива?

— Голяма глупост. Има една стара легенда, която се носи из този район на Африка, за лъв-човекоядец с червена грива.

— Разкажи ми. – Очите й блестяха от любопитство; местните легенди я очароваха.

— Много добре. Преди четирийсет години – тогава тръгва историята – страшна суша ударила южната долина на Луангва. Дивечът бил малко. Стадо лъвове, които ловували в долината, умирали от глад един след друг, докато накрая останала жива само една бременна лъвица. Тя оцеляла като изравяла и ядяла труповете в едно местно гробище на племето нимба.

— Колко ужасно! – каза Хелън с удоволствие.

— Говори се, че малкото й се родило с яркочервена грива.

— Продължавай.

— Селяните се разгневили от това несекващо светотатство над мъртъвците, убили я, одрали я и закачили кожата й на едно скеле на селския площад. После устроили танци, за да отпразнуват смъртта й. Призори, докато още спели, съборени от огромното количество изпита царевична бира, един лъв с червена грива се промъкнал в селото, убил трима от спящите мъже и отвлякъл едно момче. Открили оглозганите му кости два-три дена по-късно на едно пасище сред високите треви, на няколко километра извън селото.

— Мили боже!

— През годините Червения лъв или Дабу Гор, както се нарича на езика бемба, убил и изял много хора от местните. Разправят, че бил много умен: умен като човек. Често сменял района, в който ловувал, и понякога пресичал граници, за да избегне хайките. Според местните нимба Червения лъв не би могъл да оцелее, без да се храни с човешка плът – но ако го прави, би могъл да живее вечно.

Пендъргаст спря, за да избегне една дупка на пътя с размерите на лунен кратер.

— И?

— Това е историята.

— Но какво се е случило с лъва? Убили ли са го все пак?

— Няколко професионални ловци се опитали да го проследят без успех. Той просто продължил да убива, докато не умрял от старост – ако наистина е умрял. Това е. – Пендъргаст завъртя театрално очи към нея.

— Наистина, Алойзиъс! Знаеш много добре, че това не може да е същият лъв.

— Може да е негов потомък, който носи същата генетична мутация.

— И може би има същите вкусове – произнесе Хелън със сардонична усмивка.

Докато следобедът преваляше, минаха през още две изоставени села, обичайните крясъци на децата и мученето на говеда бяха заменени от бръмченето на насекоми. Стигнаха в лагера Кингазу след залез, когато над саваната се спускаше син полумрак. Лагерът беше на река Луангва, представляваше група кръгли колиби с конични покриви, подредени по протежението на двата бряга с бар на открито и навес за хранене.

— Какво възхитително място! – каза Хелън като се огледа.

— Кингазу е един от най-старите лагери за сафари в страната – отвърна Пендъргаст. – Бил основан през 1950-та, когато Замбия още е представлявала част от Северна Родезия, от ловец, който осъзнал, че привличането на хора да снимат животни може да бъде също тъй вълнуващо, както и убиването им – и много по-доходно.

— Благодаря, професоре. Ще има ли тест след лекцията?

Когато влязоха в прашния паркинг, видяха, че барът и навесът за хранене са празни, персоналът на лагера се беше подслонил в околните бунгала. Всички крушки бяха светнати, генераторът пъхтеше с пълна сила.

— Явно са разтревожени – каза Хелън, като отвори вратата на колата и излезе в горещата вечер. Въздухът звънтеше от цикади.

Вратата на най-близкото бунгало се отвори, нашарвайки с жълти ивици светлина утъпканата земя, и един мъж с изгладени дрехи в цвят каки, под които се очертаваше нож, обут в кожени обуща и три четвърти чорапи, излезе отвътре.

— Окръжният комисар, Алистър Уокинг – прошепна Пендъргаст на съпругата си.

— Никога не бих предположила.

— А другият с него, с австралийската каубойска шапка, е Гордън Уисли, концесионерът на лагера.

— Влезте – покани ги окръжният комисар, след като се ръкуваха. – Можем да говорим по-спокойно в колибата.

— Господи, не! – възкликна Хелън. – Цял ден бяхме затворени в колата – нека изпием по едно питие в бара.

— Ами… – колебливо започна комисарят.

— Ако лъвът влезе в лагера, още по-добре. Тогава няма да се занимаваме да го дебнем в саваната. Не е ли така, Алойзиъс?

— Безупречен аргумент.

Тя хвана меката брезентова чанта, в която беше оръжието й, и я извади от багажника на Ленд роувъра. Пендъргаст направи същото, прехвърляйки една тежка метална кутия с амуниции през рамото си.

— Господа? – каза той. – Към бара?

— Много добре. – Окръжният комисар огледа пушките им за сафари с явно облекчение. – Мисуму!

Върлинест африканец с плъстен фес и червен шал провря глава през една от вратите на помещението за персонала.

— Бихме искали да изпием по едно питие в бара – каза Уокинг. – Ако нямаш нищо против.

Те се върнаха към сламения бар и барманът зае мястото си зад лъскавия дървен тезгях. Мъжът се потеше, и то съвсем не заради жегата.

— „Мейкърс Марк“ – каза Хелън. – С лед.

— Две – обади се съпругът й. – И разбъркани с малко мента, ако имате.

— Направи и на нас същото – каза окръжният комисар. – Не възразяваш, нали, Уисли?

— Само да е толкова дълго, колкото силно – каза Уисли с нервен смях. – Ама че ден!

Барманът наля питиетата и Пендъргаст отми праха по гърлото си с една солидна глътка.

— Разкажете ни какво се случи, господин Уисли.

Уисли беше висок червенокос мъж с новозеландски акцент.

— Беше след обяда – започна той. – В лагера имахме двайсет души гости – пълна къща.

Докато той говореше, Пендъргаст дръпна ципа на брезентовата торба и извади оръжието си, пушка двуцевка Холанд & Холанд .465 „Роял“. После се зае да я почиства, като избърса праха от дългия ударник.

— Какъв беше обядът?

— Сандвичи. Печено куду, патица, тиква. Студен чай. Винаги сервираме лек обяд по време на дневните жеги.

Пендъргаст кимна, като лъскаше ореховия приклад.

— Случвало се е нощем някакъв лъв да реве откъм саваната, но през деня е спирал. Често чуваме рев на лъвове – това е една от атракциите на лагера, всъщност.

— Очарователно.

— Но никога преди не са ни безпокоили. Просто не мога да разбера.

Пендъргаст го погледна, после върна вниманието си отново към оръжието.

— Да разбирам ли, че този лъв не е бил местен?

— Не е. Имаме няколко прайда тук – знам как изглежда всеки един от лъвовете в тях. Това беше див самец, единак.

— Голям ли беше?

— Дяволски голям.

— Достига ли най-големите от вида си?

Уисли направи гримаса.

— По-голям от всичко, известно на книга.

— Разбирам.

— Немецът, казваше се Хаслер, и жена му, бяха първите, които станаха от масата. Мисля, че беше към два часа. Тръгнали да се връщат към колибата си, когато – според жена му – лъвът изскочил от шубраците покрай реката, съборил мъжа й и забил зъбите си във врата му. Тя започнала да вика на кръвожадния звяр, както, разбира се, и бедният човек. Всички изтичахме нататък, но лъвът го завлече в саваната и изчезна. Не мога да ви опиша колко ужасно беше – чувахме писъците му отново и отново. После всичко утихна, с изключение на звуците от… – Той млъкна рязко.

— Господи боже – каза Хелън. – Някой не взе ли пушка?

— Аз – каза Уисли. – Не съм кой знае какъв стрелец, но както знаете, от нас се изисква да носим пушки по време на екскурзии с туристи. Не посмях обаче да го последвам в гъсталака – не съм ловец, господин Пендъргаст, – стрелях няколко пъти, но както изглежда това само накара животното да влезе по-навътре. Може да съм го ранил.

— Би било жалко – каза Пендъргаст сухо. – Без съмнение лъвът е завлякъл тялото със себе си. Запазихте ли следите върху мястото на нападението?

— Да, направихме го. Разбира се, първоначално имаше известни безредици по време на паниката, но после преградих района.

— Отлично. И никой не тръгна след лъва в саваната?

— Не. Всички бяха просто в истерия – от десетилетия не сме имали убийство от лъв. Евакуирахме всички, освен най-необходимия персонал.

Пендъргаст кимна, после погледна съпругата си. Тя също беше почистила пушката си – Кригхоф.500/416, „Биг файв“ – и слушаше напрегнато.

— Чували ли сте лъва от тогава?

— Не. Цялата минала нощ и днес беше адски тихо. Може би си е тръгнал.

— Малко вероятно е, докато не довърши жертвата си – каза Пендъргаст. – Един лъв не би влачил плячка повече от километър и половина. Можете да сте сигурни, че още е някъде наблизо. Някой друг видял ли го е?

— Само съпругата на немския фотограф.

— Която твърди, че бил с червена грива?

— Да. Първо в истерията си спомена, че бил прогизнал от кръв. Но когато се успокои малко и можехме да я разпитаме по-подробно, излезе, че козината на лъва е била яркочервена.

— Откъде знаете, че не е било кръв?

Хелън се намеси:

— Лъвовете са много придирчиви към гривите си. Редовно ги почистват. Никога не съм виждала лъв с кръв по гривата – само по муцуната.

— Какво ще правим сега, господин Пендъргаст? – попита Уисли.

Пендъргаст отпи дълга глътка от бърбъна си.

— Ще се наложи да изчакаме до сутринта. Ще ми трябва най-добрия ви следотърсач, както и един носач на оръжие. И, разбира се, съпругата ми ще е вторият стрелец.

Мълчание. Уисли и окръжният комисар гледаха Хелън. Тя отвърна на погледите им с усмивка.

— Боя се, че това може да е в някаква степен незаконно – каза Уокинг, прочиствайки гърлото си.

— Защото съм жена? – попита Хелън развеселена. – Не се бойте, не е заразно.

— Не, не – дойде забързаният отговор. – Проблемът е, че сме в национален парк и само човек с издадено от правителството разрешително има право да стреля.

— От двама ни – каза Пендъргаст, – съпругата ми е по-добрият стрелец. Отгоре на всичко крайно необходимо е стрелците да са двама, докато проследяват лъва в саваната. – Той направи пауза. – Освен ако, разбира се, не бихте искали вие да сте вторият стрелец?

Окръжният комисар не отговори.

— Няма да позволя на съпруга си да отиде там самичък – произнесе Хелън хладно. – Би било твърде опасно. Бедничкият ми, може да го ранят – или по-лошо.

— Благодаря за доверието, Хелън – каза Пендъргаст.

— Но, Алойзиъс, добре знаеш, че пропусна онази антилопа от двеста ярда. А беше толкова лесно, като да улучиш широко отворената врата на обора.

— Хайде сега, имаше силен насрещен вятър. И животното избяга в последния момент.

— Прекалено много време ти отнема да се прицелиш. Мислиш твърде много, това ти е проблемът.

Пендъргаст се обърна към Уокинг.

— Както можете да видите, това е комплексно споразумение. Отиваме или двамата – или никой.

— Много добре – намръщи се окръжният комисар. – Господин Уисли?

Уисли кимна неохотно.

— Ще се видим утре сутринта в пет – продължи Пендъргаст. – Повече от сериозен съм, когато казвам, че ще ни трябва много, много добър следотърсач.

— Имаме един от най-добрите в Замбия – Джейсън Мфуни. Разбира се, рядко му се е случвало да използва уменията си при ловуване, само за фотографи и туристи.

— Достатъчно е да има здрави нерви.

— Има ги.

— Трябва да информирате местните, да сте сигурни, че ще стоят настрана. Последното, от което се нуждаем, е да отвличаме вниманието си.

— Няма да е необходимо – каза Уисли. – Може би сте забелязали изоставените села по пътя за насам? С изключение на нас, няма да откриете и едно човешко същество в радиус от три-четири километра.

— Селата са били изоставени толкова бързо? – вдигна вежди Хелън. – Нападението е било едва вчера.

— Говорим за Червения лъв – каза окръжният комисар, сякаш това обяснение беше достатъчно.

Пендъргаст и Хелън се спогледаха. За миг в бара настъпи мълчание.

После Пендъргаст стана, хвана Хелън за ръката и й помогна да се изправи.

— Благодарим за питиетата. А сега бихте ли ни показали бунгалата ни?