Дървото на еничаря

1.

Яшим перна невидима прашинка от маншета си.

— И още нещо, маркизо — промълви той.

Тя го погледна равнодушно.

— Вестниците.

Маркиза Дьо Мертьой се изсмя тихо.

— Flute!2 Monsieur3 Яшим, поквара е дума, която не използваме в Академията. — Ветрилото затрепка пред лицето й и тя сниши глас: — Това е състояние на ума.

Яшим вече усещаше, че сънят му се изплъзва.

Маркизата бе извадила някакъв сгънат лист от деколтето си и потрепваше с ръба му по масата като с малко чукче. Той се вслуша внимателно. Наистина звучеше като чук.

Дум-дум-дум.

Отвори очи и се огледа. Мракът в Шато дьо Мертьой се стопи от светлината на свещта. Иззад отрупаните с книги полици и от ъглите на стаята в дома му в Истанбул, където Яшим живееше сам — тя спокойно можеше да бъде наречена стая и половина, — надничаха сенки. Подвързаното в кожа издание на „Les Liaisons Dangereuses“4 се бе плъзнало в скута му.

Дум-дум-дум.

— Evet, evet — измърмори с досада той. — Идвам. — Наметна се с пелерина, нахлузи жълти чехли и провлачи крака към вратата.

— Кой е?

— Момче вестоносче.

Момче друг път, отсече Яшим, когато един жилав старец се вмъкна в сумрачната стая. Пламъкът на единствената свещ изпращя и затрепка от течението. Сенките на двамата мъже се плъзнаха по стените, сборичкаха се, докато най-сетне сянката на вестоносеца прободе безплътното очертание на Яшим с нещо като кама.

Домакинът посегна към свитъка, погледна печата и за миг му се стори, че подът продължава да се движи под краката му, сякаш все още бе в тясната каюта на носещия се сред вълните кораб и часовете, изпълнени с нетърпеливо очакване и изпитателно взиране през пелената от ситен дъждец към притъмнелия хоризонт, бяха изпълнени с надеждата всеки момент да зърне светлини на сушата…

Счупи печата и се опита да насочи цялото си внимание към красиво изписаните букви.

Въздъхна и остави свитъка настрани. Сини пламъци предпазливо лизнаха овъгления фитил на газената лампа, докато се опитваше да я запали със свещта. Яшим закрепи стъклото на лампата и зачака пламъкът да стане жълт и уверен. Постепенно светлината обля стаята.

… Бе извадил късмет, че намери кораб. Черно море е коварно, особено през зимата, капитанът се оказа як едър грък, с вид на пират — с едно бяло око. Но дори по време на най-ужасните и непоносими моменти на пътуването, когато вятърът пищеше сред корабните въжета, вълните заливаха фордека, а Яшим се мяташе на тясната койка и не спираше да повръща, непрекъснато си повтаряше, че каквото и да се случи, би било по-добре, отколкото да прекара зимата в западналия дворец в Крим, заобиколен от духовете на безстрашни воини, скован от студ и мрак.

Посегна отново към свитъка, който му бе донесъл вестоносецът, и го приглади с длан.

„Поздрави“ и тям подобни. Най-отдолу се виждаше подписът на сераскера5, главнокомандващ на Новата гвардия, имперската отоманска армия. „Felicitacions6“ и ала-бала. Той премести поглед по-нагоре. Опитът го бе научил да чете такива писма за броени секунди. Ето го и най-важното, скрито сред любезностите: призоваваха го незабавно.

— Казвай.

Старецът се изпъна.

— Наредено ми е незабавно да ви заведа в казармата.

Погледна неуверено наметалото на Яшим. Домакинът му се усмихна, дръпна един шал и го омота около главата си.

— Облечен съм — рече той. — Да вървим.

Яшим отлично знаеше, че няма никакво значение с какво е облечен. Беше висок, снажен мъж в края на трийсетте, с гъсти черни къдри, тук-таме прошарени, без брада, със засукани черни мустаци. Имаше типичните за турците високи скули, дръпнати очи също като на племената, обитавали хиляди години необятните евразийски степи. Ако обуеше европейски панталони, сигурно щеше да прави впечатление, ала скрит под черната пелерина, никой нямаше да му обърне внимание. И без това рядко го поглеждаха. Това бе специалният му талант, ако можеше да се нарече талант. По-скоро, както би се изразила маркизата, това бе състояние на ума. А в неговия случай — състояние на тялото.

Яшим притежаваше много качества — вроден чар, дарба за езици и умение най-неочаквано да пронизва събеседника си със сивите си очи. И мъже, и жени оставаха направо хипнотизирани от гласа му, преди дори да осъзнаят какво говори. Работата бе там, че му липсваха топки.

Не във вулгарния преносен смисъл — Яшим бе сравнително храбър човек.

Той бе от онези човешки създания, които през деветнайсети век се срещаха рядко дори в Истанбул.

Яшим бе евнух.