Дървото на еничаря

13.

Мустафа Албанеца подуши подозрително купичката шкембе чорба. Знаеше, че напоследък се бяха появили разни почитатели на еретични новости. Сигурен бе, че всеки ден зловредното им влияние се разпростираше и засягаше безхарактерните членове на обществото, все хора, които лесно се впечатляват: млади мъже, провинциалисти, дори студентите от медресетата18, които би трябвало да проявят повече разум, ала им беше по-лесно да се поддадат на изкусните ласкателства на пръкналите се напоследък негодници. Отлично разбираше, че някои от тях просто злоупотребяват с доверието на властниците. Други — очевидно добили смелост, след като имаха пред погледа си зловредния пример — не признаваха никаква власт. Е, мислеше си начумерен той, Мустафа беше насреща, готов да изкорени подобни волности.

Подуши отново. Цветът на чорбата беше добър. Очевидно тук нямаше нововъведения. Мустафа бе от школата, която почиташе словото на Пророка, да е вечно живо името Му, ала имаше и разни новости, а новостите водеха до сквернословие, сквернословието пък отвеждаше към пламъците на ада. Самата мисъл, че хубавата шкембе чорба има нужда от допълнителна щипка кориандър на прах, бе тъкмо такава новост, която, ако не бъдеше задушена в зародиш, щеше да подкопае реда в цялата гилдия и да съсипе умението да служат на града, както бе редно. Нямаше значение, че еретиците искаха по-висока цена заради подправката: хората вече се чувстваха объркани. Където слабостта открие пролука, алчността лесно напира.

Мустафа подуши отново. Вдигна кокалената лъжица, закачена на врата му като символ на занаята, топна я в купичката и разбърка. Шкембе. Лук. Правилно нарязани ситни парченца, леко карамелизирани. Бръкна до дъното и загреба, за да провери дали няма непозволени примеси. Остана доволен, вдигна лъжицата към устните си и сръбна шумно. Шкембе чорба. Премлясна, страховете му се уталожиха. Каквото и да таеше младият чирак в най-скритите кътчета на душата си, когато се налагаше, със сигурност умееше да приготви традиционно шкембе.

Два изпълнени с нетърпение чифта очи последваха лъжицата към устата на майстора. Видяха как лапва чорбата. Чуха Мустафа да преглъща. Наблюдаваха отпуснатата до ухото му ръка. След това с радост и облекчение го видяха да кима отривисто. Умението на чирака бе признато. В гилдията се бе родил нов майстор чорбар.

— Добра е. Внимавай с лука: да не е прекалено едър. Гледай да е колкото юмрука ти, може и по-малък. — Той вдигна едрото си ръчище и сви пръсти. — Това е прекалено голямо! — Размаха юмрук и се засмя. Чиракът се изкиска.

Обсъдиха подробностите около официалното приемане на чирака в гилдията, възможностите му, спестяванията и вероятността да открие свой дюкян през следващите няколко години. Мустафа знаеше, че това е най-опасният момент. Новоизлюпените майстори чорбари открай време искаха да започнат на мига, независимо от обстоятелствата. Беше необходимо търпение и скромност, като продължиш да работиш за стария чорбаджия, докато чакаш да се освободи някой дюкян.

Точно така, търпение. Нетърпеливостта водеше към кориандър и огньовете на ада. Мустафа подръпна мустак и присви очи към младежа. Дали този щеше да прояви търпение? За себе си можеше да заяви с чиста съвест, че търпението се бе превърнало във втора природа. Как бе възможно да изживее живота си, без да се научи на спасителното търпение?