Дървото на еничаря

88.

Станислав Палевски отвори уста, за да изпъшка, както всяка сутрин, когато се будеше. Само че звук не излезе.

— Ха!

Спомни си събитията от предишната вечер с кристална яснота.

Размърда пръстите на краката си и те щръкнаха в долния край на леглото, изпод юргана, с който бе започнал да се завива отдавна, също като турците. Пръстите му бяха много мръсни. Най-сетне се сети, че ги бе лъснал с четка, намазана с вакса.

Спомни си проклетото долнопробно шампанско, което се канеше да погълне. Сигурно някой хитър френски производител бе доставил на нищо неподозиращата Порта огромно количество от некачествена реколта и бе смъкнал няколко кожи с умопомрачителната цена, уверен, че никой няма да се усети. Пък и кой да се оплаче? Турците няма да гъкнат, нали се предполага, че не пият. А е много малко вероятно гостите да надигнат глас.

От друга страна, помисли си Палевски, не пиеше шампанско всеки ден и сигурно щеше да обърне още много чаши, ако онова надуто руско говедо не се бе оказало толкова непохватно.

Ухили се.

Да залее княз Деренцов, се оказа наистина гениална маневра. Ами след това, когато започна да попива ризата му, за да стане още по-неловко — това вече бе вдъхновение, достойно за гений.

Какво от това, че после самият султан го смъмри? Кой знае каква помия се е изсипала на главата на руснака. Нали той го предизвика, като по този начин пренебрегна заповед на султана. Палевски просто се държа като човек, който брани честта си.

Пък и двамата със султана проведоха твърде интересен разговор. Поговориха си изненадващо откровено и приятелски, и то благодарение на това, че бе разлял напитката си, и защото бе готов да поднесе извинение, достойно за страхливец, ала изключително сполучливо измислено, и да го изрече с финеса и изискаността на далечните си сарматски прадеди.

Султанът много хареса сакото. Докато бяха заедно, върна дипломата към отминали дни, които нито един от двамата, разбира се, не познаваше, ала които и двамата предполагаха, че са били белязани с величие и блясък, каквито нито Полша, нито империята бяха успели да постигнат през следващите години. Султанът бе признал, без да крие уплахата и несигурността си, че светът се променя неочаквано бързо.

— Дори нашият свят.

— За фермана ли говорите?

Султанът бе кимнал. Бе описал натискът, който го бе принудил да направи промени в управлението на империята. Военната немощ. Надигащите се бунтове, открито подклаждани от руснаците. Не пропусна да спомене и лошия пример на гърците, осигурили си независимостта с помощта на европейските сили.

— Сигурен съм, че сме на прав път — бе казал той. — Гледам оптимистично на фермана. Ала също така разбирам, че ни чакат огромни трудности, за да убедим хората в необходимостта от промените. Понякога, честно казано, навсякъде се натъквам на опозиция — дори в собствения си дом.

Палевски се бе трогнал. Домът на султана, както и двамата отлично знаеха, наброяваше двайсет хиляди души.

— Някои ще решат, че избързвам. Малцина са онези, които ще ме обвинят, че напредвам прекалено бавно. Понякога дори самият аз се страхувам, че действията ми ще останат неразбрани, изопачени и обругани, че ще доведат до края на… всичко това — и бе посочил получените отличия. — Виждате ли, ваше превъзходителство, няма друг начин. Не можем нищо друго да направим.

След тези думи останаха смълчани.

— Сигурен съм — бе казал бавно Палевски, — че не бива да се страхуваме от промените. Битките се изместват, ала сърцата на бойците не отслабват. Освен това съм напълно убеден, че действате точно навреме.

— Ако е рекъл Аллах. Да се надяваме, че следващите промени ще донесат по-добри дни и на двамата.

Беше благодарил на посланика отново, задето го бе изслушал, и си бяха стиснали ръцете.

Султанът бе тръгнал да се види и с руския княз, а на вратата се бе обърнал.

— Не мислете повече за инцидента тази вечер. Аз вече го забравих. Но не съм забравил разговора ни.

Невероятно. Дори Стратфорд Канинг, Великия Елчи, както го наричаха турците, оказал помощ на Портата да се противопостави на претенциите на руснаците, би припаднал от удоволствие, ако султанът се бе обърнал с толкова мили думи към него.

Сутрин Палевски обикновено вършеше нещата едно по едно, бавно и мудно, ала тази сутрин скръсти ръце под възглавницата, ухили се, размърда пръсти, дръпна звънеца, за да му донесат чай, и реши, че първата му работа тази сутрин ще бъде да отиде на баня.

А по-късно, тъй като бе четвъртък, щеше да вечеря с Яшим.