Дървото на еничаря

57.

Бе вече тъмно, когато Прийн се върна в стаята си. Не че бе свършила кой знае какво този ден. Забавлението бе снощи, на ергенското празненство, където се лееше алкохол и Прийн се съгласи да обърне едно, след като приключи с танците. Наруши основно правило, ала дори основните правила са измислени, за да се нарушават, каза си тя, така че след първата чаша посегна към втора и бъдещият младоженец започна да я разпитва любопитно за първата брачна нощ.

Затова остана там, успа се и на сутринта се надигна с тежък махмурлук. Останалите гости си бяха тръгнали отдавна и бяха отвели младоженеца. Спомни си, че рано сутринта чу сподавен смях и пъшкане, ала се обърна на другата страна и отново заспа. Някаква дебела арменка сумтя презрително, докато й правеше кафе. Останалата част от деня остана в банята, увила кърпа на главата си.

На път към къщи спря, за да си купи сладкиши, ала махмурлукът бе притъпил апетита й и тя гризна само едно ъгълче, а след това помоли продавача да увие всичко за вкъщи. Сега покупката бе в чантата й, ала единственото й желание бе да си легне веднага щом се прибере. Отвори вратата и хазайката издумка по решетката.

— Имаш съобщение — развика се тя. Прозорчето се отвори и ръката на старата протегна бележката към Прийн.

— Благодаря — отвърна тя. — Може ли малко светлина?

— Било спешно, каза той. Пак беше господинът, който се отби онзи ден. Говори като учен човек. Ето.

Говори за Яшим, каза си Прийн, докато поемаше свещника. Както обикновено, свещта бе изгоряла почти докрай. Хазяйката много внимаваше нищо да не се разхищава. Поколеба се дали да не отиде да потърси Яшим още сега. Не можеше да прочете бележката, но не искаше хазяйката й да разбере.

Може би, ако не бе застанала на първото стъпало, стиснала свещта, щеше да излезе отново, за да се опита намери да Яшим, или ако хазяйката не бе добавила сравнително тихо, което трябваше да мине за поверително, че ще й бъде много благодарна, ако не забравя храна в стаята си, защото чистачът бил притеснен от миризмата.

Прийн се заизкачва бавно по стълбите. По това време на годината в старата къща ставаше течение навсякъде и трябваше да заслони с ръка пламъка, за да не угасне. На втория етаж сви наляво по тесен коридор, подмина две затворени врати, обитателите на стаите бяха притихнали, и стигна до стръмни вити стълби, които водеха към нейната стая.

Пристъпваше бавно, следвайки острия завой, който открай време мразеше, защото я изолираше от останалата част на къщата. Вдигна поглед към вратата. По стените като обезумели маймуни подскачаха сенки.

Спря и подуши. Хазяйката беше права, наистина миришеше. За пръв път се запита откъде ли идва тази смрад. Да не би някой плъх да е умрял под дюшемето? Потръпна и протегна пръст напред.

Това бе другата причина, поради която мразеше тези стълби и вратата. Трябваше да бръкне в тъмната дупка, за да освободи резето от вътрешната страна.

Все едно че завираше пръста си в зейнала черна паст.