Дървото на еничаря

51.

Човек, който извършва убийство в тъмното, не се страхува от мрака.

Той го очаква. На мрака може да се разчита, той винаги настъпва.

Мракът му бе приятел.

Стъпалата му бяха боси, за да не издава шум. Той знаеше, че няма да вдигне никакъв шум.

Преди години бе един от Безшумните. Бе представител на елита. Сега наблюдаваше как слънчевата светлина се отдръпва от решетката над него. След четири часа щеше да вдигне решетката и тих като перце да се захване за работа. За момента трябваше да чака.

Спомни си деня на подбора. Полковникът бе седнал в средата на залата в казармите, с роза в скута, с вързани очи и предизвикваше мъжете да приближат един по един. Щом вдигнеше розата, те се връщаха по местата. Наградата бе назначение при сапьорите.

Подът на залата бе осеян със сух нахут.

Никой друг не притежаваше търпението и находчивостта му, нито пък самообладанието му. Един или двама стигнаха до розата, ала нетърпението им изигра лоша шега.

Научиха го как да се прокрадва в мрака, без да издава никакъв звук. Оказа се лесно.

Научиха го как да живее под земята. Погребаха го жив и трябваше да диша през бамбукова пръчка.

Обясниха му играта на сенките, какво вижда човешкото око, разликите между малките движения.

Наредиха му да се превърне в сянка. Трябваше да живее като плъх, да работи като миньор, да убива с бързината на змия.

Търпение. Послушание. Времето, казваха те, не е нищо повече от илюзия: часовете отлитат като секунди, секундите се влачат безкрайно дълго.

Прокрадвай се неусетно към вражеските позиции. Прикрий се също като плъх. Ослушвай се за вражеските сапьори, подуши местата, където са поставени мините, където се чува шумолене. Обгърни се в мрака като във втора кожа. Убивай безшумно.

Ако попаднеш във вражески ръце — можеше и да се случи, — не казвай нито дума. Не показвай нищо.

Те не говореха кой знае колко. Това го устройваше, защото не бе от приказливите. Сапьорите бяха Безшумните.

По време на обучението нямаше нужда от приятели. Достатъчно му бе да знае, че принадлежи, че споделя същата вяра. А вярата го тласкаше напред, нали така? Тя му помагаше да изпълзи от тесния тунел. Тя му помагаше да не усеща схванатите мускули. Тя му даваше сили да превъзмогне страха и паниката и да ги скрие в безвремие и застой.

Тогава дойде предателството. Започнаха да обстрелват казармите. Обгърна ги пелена от прах, разхвърча се мазилка, полетяха камъни. Стените се срутиха. Ясно помнеше този момент: цяла една стена, висока девет метра, бе изтръгната из основи, тя сякаш увисна във въздуха и сетне се сгромоляса.

Нямаше да забрави как се огъна и сгърчи също като хълбока на препускащ кон. А пък въздухът бе станал плътен като вода. Този момент бе продължил цяла вечност.

Тази вечност му предостави достатъчно време, за да потърси дупка и да се мушне в нея.

Все едно бе попаднал в гробница. Ала не бе мъртъв. Дишаше през пролука в развалините. Постепенно разравяше стоварилите се върху него останки, също като червей, който се опитва да излезе навън при росата.

Светлината над него бе невидима. Въпреки това сапьорът я виждаше, като помръдваше едва забележимо глава, и разчиташе на светлината, която никой друг не различаваше.

Вдигна брадичка. Беше време.

Търпението бе най-важното.

Послушанието бе най-важното.

Щяха да умрат хора. Трябваше да умрат.

Единствено смъртта можеше да очисти от греховете възраждащата се империя.

Една жертва можеше да върне светостта на храмовете и да ги защити.

Четирите стълба на карагьозите.

Убиецът бръкна в кесията. Докосна земята с длан.

Сетне, също като котка, пристъпи напред.