Дървото на еничаря

110.

Щом се изправиха пред вратата, сераскерът извади кърпичка, за да попие потта от челото си.

— Разследване ли? Трябваше да ми съобщиш, че работиш над някакъв случай тук — упрекна го сераскерът.

— Не сте ме питали. Както сам чухте, първо се заех с вашия случай.

Сераскерът изсумтя.

— Може ли да попитам за какво разследване става дума?

Главнокомандващият бе станал рязък и нетърпелив. Ако беше на парад, всичко щеше да бъде наред, защото войниците бяха свикнали на подчинение и послушание. Ала Яшим не беше войник.

— Нищо интересно — отвърна той.

Сераскерът сви устни.

— Може и така да е. — Погледна евнуха в очите. — Нали чу какво каза султанът. Върви. Тръгвам и аз.

Яшим остана да гледа как военачалникът се отдалечава към Ортакапъ, централната порта, която водеше към първия двор. Не би искал да е на мястото на сераскера. От друга страна, ако сераскерът се справеше добре, както той, така и гвардията щяха да си извоюват почести. Това бе възможност да се възстанови репутацията на гвардията, опетнена на бойното поле.

Същевременно бе и задължение. Не само към султана, ами и към жителите на Истанбул. Без гвардията целият град бе заплашен от еничарски бунтове.

Нямаше съмнение, че четвъртото убийство бе завършило подготвителния етап, имал за цел да създаде подходящата атмосфера. Старите олтари бяха отново осветени, този път с кръв. Яшим бе сигурен, че предстои втори етап.

Събудете ги. Приближете ги.

Какво ли означаваше това?

Усещаше, че през следващите седемдесет и два часа всичко ще се изясни.

Видя как сераскерът изчезна в сянката на Ортакапъ. След това се обърна и се насочи към харема.