Дървото на еничаря

7.

Уличката на тенекеджиите се виеше на запад от джамията на Рустем паша, вплетена в сокаците около южните входове на Капалъ чарши. Както и на повечето места, където работеха занаятчии, от двете й страни бяха подредени тесни магазинчета с отворени врати, не по-големи от широки гардероби, където ковачите се потяха над пещите, надуваха духалата и блъскаха с чукове по обичайните за занаята им предмети: калаени гърнета, малки чайници, кутии и ковчежета в най-различни размери и форми, от най-малките кръгли кутийки, използвани за чернило за вежди на прах и тигрова мас, до сандъците с каиши, които поръчваха моряците, но бяха предпочитани и от търговците на платове. Тук се правеха ножове и вилици; ковяха се значки и емблеми; рамки за очила и шипове за бастуни. Всеки от тях се бе специализирал в нещо, ала почти никога не отказваха да коват амулети с пъхнато в тях листче, на което изписваха деветдесетте и девет имена на бога, или винаги търсените кутийки за игли. Такива бяха правилата на гилдията, установени преди стотици години от съдиите на пазарището и лично от султана. Осмеляваха се да ги престъпят само при извънредни обстоятелства.

Дали направата на един огромен казан, питаше се Яшим, може да се смята за извънредно обстоятелство? Улицата на ковачите не бе оживено и многолюдно място както някои от другите пълни с народ пазари в Истанбул — като пазара за хранителни стоки, базарите за подправки, дюкяните на обущарите. Дори в златарската чаршия бе по-шумно. Сега обаче Яшим крачеше необезпокояван по средата на уличката и привличаше погледите. Ковачите забравяха за него на мига, щом забележеха, че е непознат; дори не обръщаха внимание дали е богат или беден, дебел или слаб, тъй като не разчитаха на случайни мющерии: нямаше клиент, който да им донесе по-голяма печалба от онази, която им осигуряваше принадлежността към гилдията. Никой не би спрял, за да си купи — на безумна цена — някое от обичайните им произведения. Правилата на гилдията бяха строго определени: от тях се искаше определено качество на определена цена, без никакви изненади.

Яшим бе наясно с всичко това. В момента просто наблюдаваше. Повечето ковачи работеха пред отворените врати на дюкяните си, за да са по-близо до светлината и свежия въздух, възможно по-далече от опушените пещи, които бумтяха в дъното на помещението. Замахваха и удряха неуморно с чуковете и бавно сътворяваха изящните си произведения. Той вдигна поглед: традиционните прозорци с решетки над дюкяните показваха къде живеят майсторите, съпругите и децата им. Чираците, помисли си Яшим, сигурно спят в дюкяните.

Сви в един двор и извърна поглед назад. От осеяната с какви ли не боклуци уличка към горните етажи тръгваха разклатени стълби, които свършваха пред тесни разкривени врати, със закачени пред тях рогозки или избелели килими, дори на места одеяла, разрязани на ивици, за да предпазват от нашествията на мухи. Отгоре бяха равните покриви и сигурно през деня жените се качваха незабелязани от никого за глътка свеж въздух. Кой ли използваше същите тези покриви през нощта? Има кой, предположи Яшим: не се знае какво става нощем. Сви рамене, отхвърли недооформената идея и насочи вниманието си към двора.

Тук тътенът от ударите на чуковете по калая се чуваше по-приглушено — широкият двор разсейваше звуците също като монотонната песен на жабите в близкото езеро. Ковачите, заели се за работа в ниши из двора, бяха малцина: мястото служеше по-скоро за кервансарай, откъдето търговците на калай купуваха материали и при нужда ги продаваха на ковачите навън. Тук бяха натрупани дебели листове калай в какви ли не форми, а собствениците им седяха на ниски столчета — на тишина в сравнение с дрънченето и съскането на улицата, пиеха чай и прехвърляха броениците си. От време на време се случваше някой да продаде нещо; ковачът отрязваше от листа, търговецът премерваше парчето и занаятчията го отнасяше.

Яшим се огледа още веднъж, този път по-внимателно. Големите предмети — най-вече фенери, тук-таме ракли, бяха струпани на земята пред магазините. Евнухът вече бе уверен, че нито вън, нито вътре може да бъде изработен незабелязано казан с толкова широко дъно, че да побере човек.

Все някой, мислеше си той, щеше да чуе и да види.

А майсторът, продължи да разсъждава той, би останал доста учуден от поръчката. Защо, в името на всичко свято, му е притрябвал на някого калаен казан?

При това толкова огромен! Та това бе най-грамадният казан, който някой бе виждал от… откога?

Яшим застина на място. Навсякъде около него ковачите отмерваха с удари безсмисления хвалебствен химн в чест на индустрията и занаятчийството, ала той сякаш оглуша. В миг проумя кога е станало.

Било е преди десет години. Бил е изработен в нощта на 15 юни 1826 година.