Дървото на еничаря

56.

Във всеки град има квартали, които минават за прилични, защото са разположени близо до центъра, където са парите и хубавите места. Колкото и да са просторни къщите, колкото и удобни да изглеждат, те си остават опетнени незнайно как от непрекъснатия поток от хора — все мющерии, които се настаняват там за седмица, някои по за една нощ, други просто минават и едва ли ще се върнат отново, защото задачите и целите им са доста мътни и трудно някой ще ги разбере. Никой не пита. Никой не изказва предположения. Плаща се предварително, а за доверие и дума не може да става. Цените са винаги малко по-високи, отколкото на другите места, ала наемателите са доволни или защото са близо до центъра и не им се налага да ходят дълго, или защото не знаят къде другаде да отседнат, тъй като са на чуждо място.

Прийн обаче живееше тук за постоянно и си плащаше наема чинно и почтено. Хазяинът нямаше от какво да се оплаче; та той почти не забелязваше присъствието й, тъй като го пращаха в едно кафене, където по цял ден играеше табла с поостарелите си приятели, и го привикваха обратно единствено когато жена му трябваше да прецени нов квартирант или да посплаши някой разюздан наемател. За да не се натрапва, хазяйката на Прийн си вършеше работата, като се провикваше иззад ситна решетка край стълбите. В нея бе изрязано малко прозорче, през което й се плащаше. Хората подаваха парите през отвора и тя ги грабваше. Ако искаше да погледне, лепваше око за решетката. Стаята й отзад бе сравнително тъмна и никой не я виждаше.

В момента наблюдаваше дребен чернокож мъж, който се опитваше да се пребори с кобилица, на която се полюшваха две кофи. Без да обръща внимание на очите, които знаеше, че го следят зорко иззад решетката, мъжът понесе товара си навън и кривите му крака затопуркаха през двора. Хазяйката проследи всяко негово движение със завист и раздразнение.

Не че искаше всяка сутрин да изпразва нощните гърнета. Просто дребният чернокож, на когото плащаше да върши тази работа, научаваше клюките преди нея.

Слугата се върна с празните гърнета и ги постави едно до друго, за да съхнат. Обърна се към решетката.

— Трима гошпода в пети номер. Ошми номер не ши е шпала в штаята, ама как шамо шмърди.

Хазяйката сви устни и бързо ги отпусна. Беше дала пети номер за седмица на някакъв мъж. Щеше да му даде да се разбере тя на него, когато цялата тайфа се опитат да се изсулят тайничко. А пък осми номер… Не й се случваше за пръв път да не се прибира. Нали заради смрадта не позволяваше на наемателите да внасят храна.

Ако й останеше време, щеше да влезе в стаята на Прийн и да изхвърли боклука, причинил вонята.

На вратата застана мъж. Познаваше го, защото бе приятел на коконата от осми номер.

Тя почука по решетката.

— Спести си качването по стълбите — изграчи, макар да се опита да говори мило. Нямаше по-добър наемател от номер осем. — Няма я.

Яшим присви очи към решетката.

— Рано ли е излязла?

Това бе малко вероятно. Чистачът дръпна парцал, ухили се и започна да мърля с него коридора.

— Все ми е тая — отвърна хазяйката. — Няма я и толкоз. Ще й съобщя, че си идвал, ефенди.

— Добре, благодаря ти. Ще й предадеш ли нещо? — Той скъса лист от тефтерчето, което винаги носеше, надраска няколко думи и прегъна хартията. Прозорчето на решетката се отвори и сбръчкана ръка дръпна листа от пръстите му.

— Много е важно да получи бележката веднага щом се прибере — настоя Яшим. — Не знаеш ли къде е?

— Ще й го дам — заяви хазяйката.

Яшим се поколеба. Можеше ли да направи друго? Запита се дали да не остави съобщение в стаята й, ала вече бе късно. Дъртата зад решетката бе взела съобщението, а чернокожият продължаваше да размахва мокрия парцал.

Взе си довиждане с жената и излезе на улицата.