Дървото на еничаря

90.

Първият човек, когото Мурад Езлек видя, когато влезе в кафенето, за да закуси, бе Яшим ефенди, чорбаджията, когото спаси от щавачите.

Той също го видя, усмихна се широко и помаха с ръка. Новият клиент прошепна нещо на един от преминаващите сервитьори, настани се до евнуха и подаде ръка.

— Добре ли си, ефенди? Как е кракът?

Яшим го увери, че се оправя. Езлек го погледна с огромно любопитство.

— Вярвам ти, ефенди. Прости ми, но приличаш на разцъфтяла роза.

Яшим наведе глава, защото си спомни часовете, прекарани в леглото с Евгения. Представи си я как стене, как отмята красивата си глава и оголва зъби в моменти на страст, покорена напълно — както сама му бе прошепнала — от мъжа, който не само задоволяваше апетита й, а бе в състояние по време на часовете заедно да събуди глад, за който тя не бе предполагала, че съществува. Не бе успял да мигне през цялата нощ.

Не бе спал много и предишната — нощта, когато подгони нападателя на Прийн и го изпусна във врящата каца в табакханата. От този момент насетне бе непрекъснато в движение — второто отиване до руското посолство, изпращането на Палевски на тържеството, за да си осигури повече време, обиколките в търсене на текето, което не означаваше абсолютно нищо за никого, освен за него и… за кого още? Непрекъснато прехвърляше различни възможности, припомняше си срещите през изминалата седмици, търсеше нещо, за което да се захване.

И през всичкото време се опитваше да не мисли за онова, което се бе случило снощи. Не искаше да се сеща нито за болката, нито за желанието. Нито за мъчението, на което не успя да се противопостави.

Щеше да разбере какво може да направи за него приятелят му Езлек, а след това да отиде до хамама, за да живне малко. Тъкмо щеше да отмие прахта от кулата на Керкопорта. В хамама щеше да успокои пулсиращите си крака, да пропъди мислите, да проумее присъствието на демона, с който се бе борил дълго, за да не му се поддаде.

Мурад Езлек го погледна над чашата си кафе и забеляза изражението му.

— Добре ли си?

Яшим се овладя.

— Трябва ми помощта ти. Отново — призна той.