Дървото на еничаря

120.

Докато Яшим тичаше през първия двор на сарая, забеляза, че наоколо не се мярка почти никой. След като момчетата от Новата гвардия бяха на площада и не позволяваха на никого да припари, това и трябваше да се очаква. Малцината останали, изглежда, се бяха събрали под огромното дърво. Еничарското дърво. Яшим ги погледна уплашен и продължи по калдъръмената пътека, а кафявото му наметало се изду зад него.

На портата Ортокапъ пред него се изправиха предизвикателно петима лъконосци без задължителните кичури коса. Двама държаха пики, а останалите бяха въоръжени само с ками, ала наметалата им бяха отметнати, те стояха разкрачени, стиснали дръжките на ножовете.

— Спокойно, хора! — извика Яшим и излезе на светло. — Яшим Тогалу се явява по нареждане на султана!

Те отстъпиха и го пуснаха да мине.

Вятърът, който размяташе наметалото му, утихна. За момент той се наслади на простора пред себе си, ала след това побърза да се втурне по алея, обточена с кипариси, обгърнат от чернотата в самия център на отоманската власт. Мигаща светлина от лампа в края на тунела го възпря да се остави на страха.

Излезе от алеята и се насочи към портата, най-тайнствената от всички порти, които водеха към върховната власт на Високата порта — Портата на щастието, която отвеждаше от използвания всекидневно втори двор, където везири, писари, архивари и посланици се кланяха или издаваха нареждания, променяха живота на хората от Червено море до Дунав, към свещения трети двор, където живееше огромното семейство на султана, на падишаха, на представителя на Аллах в света на простосмъртните.

Вратите бяха плътно затворени.

Заудря с юмрук по портата, ала звук не се чу. Все едно че барабанеше по камък. Обзет от отчаяние, той отстъпи няколко крачки назад и вдигна поглед. Огромните стрехи бяха щръкнали поне три метра напред, може би дори повече, в типичен отомански стил. Огледа стените. Външната бе към имперската кухня и представляваше дълга поредица от куполи, подобни на паници, обърнати върху полица. Оттам нямаше как да влезе. Обърна се наляво и закрачи бързо към архива.

Никой не го спря, когато натисна вратата. Тя се открехна и той се промъкна във вестибюла. Втората врата бе оставена отворена и той се озова в познатия сумрак на библиотеката.

Провикна се тихо:

— Ибу?

Отговор не последва. Провикна се отново, този път по-силно.

— Ибу? Тук ли си? Аз съм, Яшим.

Малката свещ в края на залата се скри, ала след малко отново се появи. Някой се движеше.

— Не се страхувай. Трябва ми помощта ти.

Чу стъпки по каменния под и Ибу се показа на светло. Очите му изглеждаха кръгли.

— Какво мога да направя за теб? — прошепна младежът.

— Трябва да използвам задната врата, Ибу. Ще ми отключиш ли?

— Имам ключ. Само че… не искам да ходя там.

— Не, ти ще останеш. Знаеш ли какво става?

— Нов съм. Не са ме повикали… Знам само, че е някаква среща. Опасна среща.

— Хайде, ела.

Малката врата водеше към коридора, по който бяха завлекли валиде Кошем, за да я убият. Яшим стисна ръката на Ибу.

— Успех — прошепна младежът.

Вратата към помещението на стражата бе затворена. Яшим я отвори бързо и влезе вътре.

— Повикаха ме — обясни той. — Приближете ги.

Лъконосците не помръднаха.

Не направиха опит да спрат Яшим, когато той отвори вратата. Сякаш бяха кукли на пружини и някой бе забравил да ги навие.

За момент и той застина неподвижен, вгледан в двора на валиде султан.

След това отстъпи крачка назад и много тихо затвори вратата.