Дървото на еничаря

22.

Стаята бе тясна, приличаше на килия, оскъдно обзаведена с нисък чамов стол, провиснал хамак, на стената бяха забити редица дървени кукички, на които висяха няколко широки, издути черни торби. Прозорци нямаше и вътре миришеше на застояло и влажно, зловонна смес от благовония, пот и маслото от лампата.

Собственикът на стаята пристъпи чевръсто към торбите и зарови ръце в най-малката, докато пръстите му не напипаха кесия. Дръпна я рязко, за да я извади, без да разхлабва стегнатите върви. Обърна я и съдържанието се изсипа върху леглото с приглушено метално подрънкване.

Две черни очи се впиха злостно в бляскавите скъпоценни камъни. На масивна златна верига бе закачен черен лапис. Имаше и сребърна брошка, съвършеният й овал бе обсипан по края с диаманти, едри като грахови зърна. Имаше и колие — смален вариант на златната верига, закопчалката бе скрита под рубин в сребърно гнездо, — и обеци. Нямаше съмнение откъде са накитите. На всяка повърхност — изкусно гравиран върху лаписа, между диамантите, върху рубина личеше омразният идолопоклоннически инициал Z или N, изписан като зигзаг, разкривен като мъжа, на когото бе принадлежал.

Нали така започна всичко. Не беше лесно да следва чуждите стъпки — проклетите франки бяха хитри като лисици, — ала Наполеон бе измислил всичко това. Нали французите не спираха да натякват на целия свят за свобода, равенство и още нещо. Знаме с три ивици. Имаше и още нещо. Все едно какво, всичко това бяха лъжи.

Знамето се бе развявало над Египет. Мъже също като пипала бяха плъзнали навред и ровеха, копаеха, вадеха от земята разни неща и записваха всичко в малки тефтери. Други, водени от полусляп неверник, бяха изгорили корабите си, закотвени в сенките на пирамидите, а самият Наполеон бе отплавал през нощта, за да отърве кожата. След това неверниците поеха нанякъде и се натръшкаха като мухи, започнаха да измират от глад и жажда в пустинните палестински земи. Ала това бе само началото. Всеки нормален човек би си казал, че лудостта на чужденците е очевидна. Нищо подобно! Египтяните даваха мило и драго, за да заприличат на тях. Бяха станали свидетели как французите се перчат и репчат, как се държат като господари и султани. Решиха, че това е заради панталоните и специалните пушки, които франсетата изоставиха, заради строевата им подготовка, заради умението им да се бият като един насред пустинята, макар че гинеха като мухи.

Нови похвати. Нови измислици, дето ги четат от разни книги. Навъдиха се едни, дето вечно пишат и бришат, заболи носове в книгите, докато очите им кръвясат от взиране. И все се преструват, че разбират френските небивалици. Наполеон. Той нали беше убил един френски крал? Беше нахлул в земите на правоверните. Беше успял да заблуди не само собствения си народ, ами целия свят. Защо иначе никой не виждаше какво става? И тези накити — дали да се продадем за дрънкулки?

А те бяха ценни.

Жалко, че момичето видя. Убийството се превърна в неочаквано задължение, в опасна работа. Дали не беше малко прекалено. Тя може и нищо да не бе видяла, а дори да бе мярнала нещичко, да не бе разбрала какво става. Други неща са й били в главата. По красивото й личице се бе разляла усмивка на задоволство и нетърпеливо очакване, които нямаха нищо общо с удивлението, докато се бореше за глътка въздух, докато наблюдаваше онзи, чиито ръце бяха стиснали врата й. Същите тези ръце бяха откраднали накитите.

Какво пък, имаше и други. Тук трябваше да се действа бързо, без угризения и съжаления.

Стегната плюнка уцели лаписа и се стече бавно по буквата N.