77.

Руският посланик приближи монокъла до окото си, сетне го отпусна с въздишка и се ококори.

— Направо не е за вярване! — изсъска той. Думите му не бяха отправени към някого от хората до него. Вторият секретар, застанал на една крачка, се приведе с ръка на ухото, сякаш за да чуе по-добре репликата, но така и не разбра за какво става въпрос. Вдигна глава и проследи погледа на началника си.

На входа бе застанал не друг, а Станислав Палевски, полският посланик, стиснал чаша шампанско в едната ръка и чифт фини кожени ръкавици в другата. Ала този път посланикът не бе такъв, какъвто го познаваха руснаците. Палевски бе облечен в сако от сурова червена коприна, дълго до прасците, с фантастична златна бродерия, яка и маншети от великолепна сибирска белка. Дългото елече бе от жълта коприна и тъй като не бе съсипано от безвкусни аксесоари като копчета, на талията бе пристегнато с великолепен пояс от бяла и червена коприна. Панталоните бяха широки, от синьо кадифе, натъпкани в ботуши с подгънати маншети, така лъснати, че отразяваха шахматния под на двореца.

Ботушите, бе заявил предизвикателно шивачът на Яшим, бяха неспасяеми.

Ала сега, благодарение на усърдното лъскане, бе невъзможно да се разбере, че посланикът е с ботуши, които са за боклука.

— Стар номер — бе обяснил Палевски спокойно, докато мажеше палците на краката си с вакса. — Прочетох някъде, че по време на последната война френските офицери го прилагали всеки път, когато Наполеон нареждал почетната гвардия да се строи.

Загрузка...