Дървото на еничаря

122.

Последва моментно мълчание, преди в двора да се развихри истински ад. Евнусите хукнаха към портите с надеждата да избягат, да се отдалечат колкото е възможно повече от падналия им началник. Блъскаха се и падаха в опитите си да стигнат до вратите, някои хукнаха по Златния път, други се шмугнаха под колонадата, където Яшим не можеше да ги види. Сигурно лъконосците щяха да останат неподвижни, докато десетките мъже се спасяват с бягство към покоите си. Утре нито един нямаше да признае, че е бил тук тази нощ.

Затова пък щяха да се обвиняват взаимно.

Имаше един, за когото можеше да гарантира. Беше доволен, че Ибу бе избрал правия път, че бе останал в малкия си свят на прашни книги и изпокъсани свитъци.

Евнусите бяха побягнали от двора, изоставяйки накити, чехли, дори жезли. Малцина се бяха опитали да потиснат паниката, като се хвърлиха сред тълпата с крясъци:

— Часът настъпи!

Ала евнусите се бяха пръснали като пилци и крясъците на неколцината смелчаци заглъхнаха. Всички се разбягаха.

Жените все още стояха, без да помръдват, и чакаха знак от господарката си. Главният евнух и мъртвото момиче лежаха на камъните като фигури от гигантски шахмат — бяла пешка, пожертвана заради черен офицер. Това бе истинска саможертва. Пръстенът си беше неин. Сигурно бе символ на изгубената й любов, предположи Яшим. Имаше и други форми на любов между тези стени, не само любовта на мъж към жена — ако сладострастният акт можеше да се нарече любов. Нали това му бе казал гардеробиерът? Пръстенът се появявал ту при една, ту при друга с езотеричния си смисъл, със скритото си послание. Сега вече му бе ясно. Безкрайна верига — змия поглъща друга змия. Тук бяха намесени по равно и разочарование, и въодушевление, и удоволствие.

Валиде пристъпи в двора и жените се скупчиха около тялото на момичето, вдигнаха го и го пренесоха под колонадата.

Дори в този момент Яшим го бодна съжаление към мъжа, който я бе убил, а също и любимата й. Преди няколко часа бяха разговаряли, а сега лежеше бездиханен и напомняше на Яшим за убийството на бащата на султана, Селим, докато свирел, за да развлича наложниците си. Предшественикът му бе извършил убийството. Нима се бе опитвал да затвърди традицията — поредният Кислар ага да убие султана?

Защо обаче бе взел накитите на валиде? Може би по някакъв шантав начин в ограничения си лукав мозък, склонен към суеверия, той бе свързвал накитите с властта и ги бе откраднал, за да му послужат като талисман, като покровители, които да му покажат пътя по време на криза.

Слугинчетата вече се бяха отдръпнали от прозореца. Яшим ги последва и заслиза по стълбите към стаята на пазачите.

Остана за момент пред вратата на архива. Какво да каже на младежа?

Натисна дръжката и отвори. Ибу бе вътре, стиснал лампа.

— Какво стана? Чух викове.

Вдигна лампата по-високо, за да освети коридора зад Яшим.

— Какво има? — попита Яшим.

Ибу надникна над рамото му. Колебаеше се.

— Сам ли си? Ами… Аз… аз… стори ми се, че чух нещо. — Той вдигна ръка и си повя с длан. — Боже, колко е горещо.

Яшим се усмихна.

— Много скоро наистина ще стане горещо, ако не спрем пожара.

— Така е — отвърна Ибу с плаха усмивка.

Яшим се подпря с длан на касата на вратата и сведе поглед към пода. Помисли си как са оставили Ибу съвсем сам на работното му място, докато останалите евнуси лаеха по султана насред двора на валиде. Помисли си за малката черна врата, през която бе минал, и за групата мъже, събрали се при Еничарското дърво. Почти не му бе останало време. Нито за въстанието в града, нито да убеждава султана какво става. Конспираторите имаха нужда от начин, по който да се свързват помежду си — от човек, който да отнесе мистичната прослава на султана до бунтовниците.

Бе им нужен посредник. Бе им нужен човек, който да съобщи навън какво става в затворения свят на харема.

Усети как в гърлото му се надига буца.

— Какъв пожар, Ибу? — попита тихо той.

На Яшим не му бе нужно да вижда лицето на младежа. Не искаше да се убеждава, че е бил прав, че Ибу е повратната точка на заговора. Ала разбра всичко от начина, по който архиварят заекна. Много просто, нито един архивар, затворен между четирите стени тук, не можеше нито да види, нито да чуе разгорелия се навън пожар, който самият Яшим бе зърнал малко преди да влезе в полуизоставения дворец.

Ибу е знаел предварително какво ще се случи.

С огромно нежелание вдигна поглед към лицето на младежа.

— Нищо не излезе, Ибу. Главният евнух е мъртъв. Не очаквай друг да дойде.

Погледна към струпаните свитъци до вратата. Лампата трепкаше и съскаше. Яшим стисна очи и ги отвори отново. Пламъкът гореше, без да трепва.

Ибу се обърна и внимателно остави лампата на масата. Държеше я за основата, сякаш се канеше да направи жертвоприношение, сякаш се молеше. Младежът наблюдаваше малкият кръгъл пламък и нещо в тъгата, изписала се по лицето му, напомни на Яшим за мъжа, чийто труп лежеше изоставен в мокрия двор. Преди години Кислар ага сигурно е приличал на Ибу. Бил е нежен и слаб. Бил е очарователен. С времето бе надебелял, ала преди и той е бил красив.

— Нищо не е свършило, Ибу — изрече бавно той. — Трябва да им кажеш. Трябва да спреш онова, което предстои. Часът не е настъпил.

Ибу дишаше бързо. Ноздрите му се бяха разширили.

Внимателно отдръпна пръсти от лампата. След това вдигна ръка и подръпна меката част на ухото си.

Яшим се ококори.

— Дарфур? — попита.

Младият мъж го погледна и поклати глава.

— Там няма нищо. Само колиби и крокодили в реката. Малки прасенца се крият из храстите, има и кучета. Той ми каза, че трябва да дойда. А и аз исках да дойда.

Яшим прехапа устни.

— Имам четирима братя и шест сестри — продължи Ибу. — Какво друго можех да направя? От време на време ни пращаше по малко пари. Когато се издигна, прати да ме доведат.

— Ясно.

— Той е чичо на мама — обясни Ибу. Яшим кимна. — Брат на дядо ми. Аз наистина исках да дойда. Въпреки че знаех какво ще ми направят с ножа, исках да дойда. Не се страхувах.

Не, помисли си Яшим, ти си оцелял. Независимо дали е било гняв или отчаяние, едното или другото ти е помогнало до оцелееш. При него бе гневът. Ами при Ибу? Кално село, пълно с крокодили, а ножът, размахан в пустинята, посочвал пътя към бягството.

— Слушай ме внимателно, Ибу. Каквото се е случило, не може да бъде променено. Вече нямаш на кого да разчиташ, но аз съм готов да се застъпя за теб. Сега трябва да ме придружиш и да съобщиш на мъжете навън, че играта е свършила. Часът е отминал. Направи го, Ибу, направи го, преди да измрат още хора.

Ибу потръпна и прокара ръка по лицето си.

— Ти… ти ще ме защитиш ли?

— Ако тръгнеш с мен сега, да. Ти трябва да отнесеш новината. Къде те чакат? Под дървото ли?

— Под Еничарското дърво, да — прошепна Ибу.

Трябва да тръгваш, помисли си Яшим, за да не му дадеш време да се уплаши. Върви, преди да е станало прекалено късно.

Стисна ръката на Ибу.

— Ела — подкани го той.