Дървото на еничаря

18.

Яшим пристигна рано в малкия ресторант край Галата и избра закътано място, което гледаше към Босфора. Тъкмо Босфорът бе създал Истанбул — кръстопътят между Европа и Азия, портата между Черно и Средиземно море, велико пристанище за световната търговия от древността чак до днешни дни. От мястото си виждаше любимия пролив, ивицата искряща вода, в която се оглеждаше градът, сътворен от нея.

Както обикновено долу гъмжеше от кораби. Истинска планина от бели платна се издигаше над палубата на отоманска фрегата, отправила се към протоците. Цяло ято широко корпусни рибарски лодки с по една мачта бяха уловили източния вятър и се носеха към Мраморно море. Малка митническа барка се плъзгаше напред, тласкана от дълги червени весла, подобно на забързан воден бръмбар. Имаше и товарни кораби, и плоскодънни лодки, и отрупани със стоки баржи, платноходки от черноморските брегове, лодки с кабини, в които живееха цели семейства, закотвени на задръстения вход към Галата. Отвъд оживения пролив, на отсрещния бряг, Яшим различи очертанията на Юскюдар, началото на Азия.

Гърците наричали Юскюдар Халкидон, града на слепите. Когато го създавали, колонизаторите не обърнали особено внимание на безупречното творение на природата на отсрещния бряг. Векове по-късно Константин щял да превърне градчето Византион във велика имперска столица, наречена на негово име. В продължение на хиляда години Константинопол бил столица на Източната римската империя, докато и тя не се свила до късче земя около града. След Завоеванията през 1453 година Константинопол станал столица на Отоманската империя. Официално все още се наричал Константинопол, макар че обикновените турци му казвали Истанбул. Все още бил най-големият град в света.

Хиляда и петстотин години величие. Хиляда и петстотин години власт. Петнайсет века, изпъстрени с корупция, преврати и компромиси. Град на джамии, църкви, синагоги; на пазари, тържища и панаири; на търговци, войници, просяци. Град несравним с нито един друг град, препълнен с народ, ненаситен и алчен.

Може би, размишляваше понякога Яшим, жителите на Халкидон не са били напълно слепи.

Имаше едно наум, че Албанеца може и да не дойде, ала когато вдигна поглед, той бе застанал пред него, едър мрачен мъж, който нервно подръпваше наметалото си. Яшим посочи дивана и майсторът седна.

— Али паша от Янина — започна направо чорбаджията. — Името говори ли ти нещо?

Али паша бе върховният предводител, който с коварство и безмерна жестокост бе създал полунезависима държава в планините на Албания и Северна Гърция. Преди четиринайсет години Яшим бе видял главата му набита на кол пред портите на сарая.

— Лъва — изръмжа Мустафа. — Наричахме го Лъва. Бях войник в армията му. Нали това бе моята страна. Ала Али паша беше хитър като лисугер. Осигури ни мир. Аз исках война. През 1806 година заминах по Дунав. Там се присъединих към корпуса.

— Еничарите ли?

Майсторът на чорба кимна.

— Станах готвач. Вече бях готвач, дори по онова време. Да се сражаваш, не е кой знае какво за един мъж. За албанците е направо нищо. Попитай който и да е грък, те знаят. Затова пък готвенето… — Той изсумтя самодоволно.

Яшим сви длани в юмруци и духна между тях.

— Аз почитам традициите — продължи майсторът чорбар. — За мен еничарите бяха символ на традицията. Тази империя — та нали те са я издигнали? Трудно им е на занаятчиите да я разберат тая работа. Еничарският корпус беше като едно семейство.

Яшим не скри недоверието си.

— Всяка военна сила разправя така.

Чорбаджията го погледна с открито презрение.

— Разправят така, защото ги е страх и защото трябва да се бият заедно. Но това е нищо. В корпуса имаше хора, които обичах, защото можеха да се справят и със сокол, и да пишат поезия много по-добре от който и да било друг на този свят, както сред живите, така и сред мъртвите. Можеш да ми вярваш. Имаше и един смелчага, който трепереше като лист преди всяка битка, ала в мелото се биеше за десетима. Ние се грижехме един за друг, тачехме се. Да, обичаха и мен, защото можех да им спретна храна навсякъде, както обичахме и обущаря, защото ни осигуряваше каквото трябва, дори да разполагаше единствено с дървесина и борови иглички. Бяхме повече от семейство. Нашето беше свят в света. Имахме наша си храна, наше правосъдие, наш начин да почитаме религията. Да, имахме си наш живот, наше поведение и обноски. Много са начините да служиш на Аллах и Мохамед. Можеш например да ходиш в джамията, както правят обикновените правоверни. Само че повечето от нас, еничарите, бяха Карагьози.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че да си еничар, означава да следваш суфизма19?

— Разбира се. И това, както и всички ритуали на еничарското братство. Говоря за традициите.

Традициите, значи. През 1806 година султан Селим поставя начало на обучението на нова армия, паралелна на еничарите. В това отношение тя била предвестник на Новата гвардия на Махмуд. Ала Селим, за разлика от Махмуд, не доживял да види резултата. Щом еничарите разбрали, те се разбунтували, свалили султана и смазали създадената след военната реформа армия. Еничарите бунтовници били поведени от русенския аянин20 Мустафа паша Байрактар.

— Султан Мустафа! — Албанеца изсъска титлата и името с открито презрение, сетне се изплю. — Може и да бе препасал ятагана на Осман, но го тресеше бяс като куче. Две години след като се възкачи на престола, хората се питаха как да върнат Селим. Байрактар, както и ние, вече бяхме на друго мнение. Живеехме в Истанбул, в старите казарми и цяла една нощ се молихме за просветление и разговаряхме с карагьозки дервиши.

— Те ли ви казаха как да постъпите?

— На следващия ден щурмувахме двореца Топкапъ. Байрактар хукна през портата, крещейки името на Селим.

— И тогава — спомни си Яшим — Мустафа наредил Селим да бъде удушен. Не само той, ами и малкият му братовчед — за всеки случай.

Майсторът сведе глава.

— Така беше. Султан Мустафа искаше да е последният от рода на Осман. Мисля си, че ако беше последен, щеше да оцелее. Ако не друго, ние, еничарите, бяхме предани на рода на Осман. Ала Всевишният бе повелил друго. Въпреки че Селим загина, малкият му братовчед се спаси с бягство.

Благодарение на находчивата си майка, каза си Яшим. В съдбовния момент, когато хората на Мустафа нахлули в двореца с опънати лъкове, съобразителната французойка, която той познаваше като валиде султан, бе скрила момчето под купчина мръсни чаршафи. Махмуд се бе възкачил на султанския престол благодарение на неизпрано спално бельо.

— Ти беше ли там?

— Бях в двореца, когато завлякоха момчето пред Байрактар паша. Видях изражението на султан Мустафа. Преди може и да имаше вид на луд, ама тогава… — Майсторът на чорба сви рамене. — На главния мюфтия не му оставаше друго, освен да издаде фетва21, за да го лиши от власт. Така Махмуд стана султан.

За себе си мога да кажа само, че ми беше дошло до гуша от войниклък. Бунтът, сраженията в двореца, убийството на Селим. — Той махна с ръка. — Айде напред, после назад, давай насам, после натам. Наситил се бях на цялата тази работа.

Чорбаджията си пое дълбоко дъх, изду бузи и го изпусна.

— Зарязах корпуса при първа възможност. Бях добър готвач. Разчитах на приятели в Истанбул. Пет години по-късно си имах свой алъш-вериш.

— И от заплатата ли се отказа? — Много еничари се числяха на заплата, използваха привилегиите на корпуса, без да имат намерение да се явят на служба по време на война. Тази шмекерия бе добре известна.

Мустафа се поколеба.

— Не веднага — призна той. — След няколко години нямах вече нужда от помощ и тогава се отказах.

Макар да се съмняваше, Яшим премълча.

— Можеш да провериш тефтерите. Престанах да се числя към еничарите през май 1815 г. За тази работа човек трябваше да е сърцат. Ти едва ли ще ме разбереш.

Яшим се постара.

— Те ли не искаха да те пуснат да си вървиш, или на теб ти трябваха пари?

Погледът на Албанеца бе пълен с презрение.

— Слушай ме внимателно. Ходя където си поискам. Днес е изключение. Пари тогава не ми трябваха, справях се добре. — Яшим премигна и реши, че може да му вярва. — Трудно ми беше да се разделя с тях.

Евнухът се приведе напред.

— Как го направи?

Майсторът на гилдията разпери едрите си ръце и ги погледна.

— Бях се научил да разчитам на себе си. Със собствените си очи видях какво се случи с еничарите. Видях какво бяха позволили да се случи с установените традиции, с всичко онова, което беше важно. Корпусът вече не служеше на империята.

Вдигна поглед.

— Сигурно си мислиш, че това е очевидно. Аз само изчаквах — имаше още много други като мен, които изчакваха — традицията да се върне, за да служа отново. Накрая си рекох, че няма да чакам повече. Виждах, че сме обречени да повторим допуснатите грешки. Мислиш си, че еничарите са мързеливи и арогантни страхливци заради бунтовете и намесата им в политическия живот?

Чорбаджията поглади брада и присви очи към Яшим, който го слушаше като омагьосан.

— От мен да знаеш, че мъжете, които обесихме на Еничарското дърво, бяха до един лесна плячка. Когато се разгневяхме, някой ни подхвърляше имена и ние крещяхме с пълно гърло: „Да се убие! Убийте еди-кой си!“ После просто жертваха човека. След това си казвахме, че всичко ще тръгне по-добре. Слагаш кориандър в чорбата. Е, на някои им харесва, на други — не, трети дори не забелязват. Няма да говорим за онези, на които не им харесва. Слагаш боб. Слагаш моркови. Същата работа. На някои им харесва, на други — не. На повечето им е все едно. Накрая можеш да махнеш шкембето. И да наречеш новия бълвоч супа. Малко ще забележат. Много малко.

Той подръпна мустака си.

— И еничарите бяха същите. Бяха също като рецепта, която тихомълком се променяше до неузнаваемост. В града правех шкембе чорба от лук и шкембе, а в казармите, ако мога да се изразя така, ме караха да повярвам, че правя шкембе чорба от боб и сланина. Накрая се наложи да си вървя.

Яшим би се възхитил от куража на стария. Толкова много неща в този град бяха престорени и лъжовни: човек трябваше да притежава много сили, за да отстъпи. Истината бе, че Албанеца не бе отстъпил съвсем встрани. Едва ли, ако се окажеше истина онова, което Яшим подозираше за пазачите в гилдията.

— Старите ти приятели — подхвърли той.

— Не, не, те нямат власт над мен. Не е това, което си мислиш. Те не ме коряха, ала ме помнеха. Просто всеки от нас пое по различен път. Въпреки това помнеха.

Посегна недодялано към сладкиша и го натъпка в устата си. Яшим не откъсна поглед от него, докато дъвчеше и преглъщаше. Очите му блестяха.

— Петнайсети юни бе най-ужасният ден в живота ми. Чух бумтенето по казаните — всички го чухме, нали? Султанът бе чакал осемнайсет години. Цели осемнайсет години, за да се превърне момчето в мъж, и през всичкото време тласкан от решимост да затрие корпуса, убил Селим.

Може и така да е, мислеше си Яшим. Само че мотивите на Махмуд бяха много по-сложни от едното отмъщение за смъртта на чичо му. Той искаше да се отърве от воините, които почти неволно го бяха качили на трона, да изплати стар дълг и да отмъсти за една смърт. В наглостта си еничарите бяха очаквали благодарност и бяха решили, че им се дава карт бланш. Яшим помнеше карикатурата, закачена една нощ незнайно от кого на портата на двореца. Султанът бе изрисуван като куче, теглено на каишка от еничар. „Сами виждате как използваме кучетата си — гласеше надписът. — Докато са ни от полза и се оставят да ги водим, се държим добре с тях; щом не са ни нужни, ги изритваме на улицата.“

— Хората бяха уплашени. Дум-дум! Дум-дум! Страховит тътен беше, нали? Нощта се спуска, ослушвахме се и не чухме нито звук да долита от града. Качих се на покрива у нас. Промъквах се като котка. Да, традицията си беше традиция. Нали разправяха, че гласът на еничарите бил гласът на народа. Хората вярваха. Казаните дрънчаха за империята, както бяха дрънчал и векове наред. Чуваха се само думтенето и лаят на помиярите по улиците. Та стоях си аз на покрива, слушах тътена и сърцето ми се късаше заради тези глупаци. Късаше се и заради звука. Знаех, че никога повече няма да го чуя, дори да доживеех до хиляда.

Той потри лицето си с ръка.

— По-късно, след клането и разрушенията, някои от тях притичаха при мен и помолиха за скромна работа. Единият беше живял дни наред в лисичарник, след като опожариха Белградската гора, за да ги изкарат навън. Не можели да отидат при близки или роднини, за да не им навредят. Бяха сломени. Преследваха ги. Ала на времето бяхме делили и добро, и зло. Дадох им по някоя пара и ги пратих да си вървят, да бягат от Истанбул. След няколко седмици, месеци никой повече нямаше да ги търси.

Малко по малко някои започнаха да се връщат. Търсеха си работа, нещо скромно, да не бие на очи — носачи, пазачи, щавачи на кожи. Познавах неколцина. А вероятно имало хиляди, които не познавах.

— Хиляди ли?

— Тия, дето ги знаех, бяха шепа хора, затова ги взех на работа. Давах им нощните дежурства. Да не бият на очи. — Майсторът затвори очи и поклати бавно глава. — Не я разбирам аз тази работа. Десет години се държаха като добри хора, не създаваха проблеми. Бяха благодарни, че имат работа.

— Според теб защо им е бил казанът?

Албанеца отвори очи и прикова поглед в Яшим.

— Е, те това не ми е ясно. Казанът беше само за пред хората. Нищо не може да се направи с казан от черно тенеке. Беше само за процесията.

Яшим си спомни мъртвия офицер, свит на дъното на казана.

— Всичко е било преструвка и лъжа, нали? — попита Яшим. — Ти го каза. Шкембе чорба, направени от боб и сланина.

Майсторът чорбар го погледна изненадан и скръсти ръце.