Дървото на еничаря

47.

Пожарникар Орхан Ясмит сви длани пред устата си, за да ги затопли с дъха си. Гадна сутрин, и то не само заради влагата и студа, ами защото заради мъглата не можеше да си върши работата. Кой ще забележи огън в това мъртвило? Дори не можеше да види Златния рог.

Запристъпва от крак на крак, за да се сгрее, след това мина от южната страна на кулата и се взря към Босфора. В ясни дни от кулата на Галата се разкриваше една от най-красивите гледки към града, почти деветдесет метра над Златния рог, над минаретата и куполите, на юг към Босфора и Юскюдар в далечината, а понякога дори успяваше да различи очертаната в алено планина Гюл.

Кулата бе яка, от масивен дялан камък, построени от генуезците преди почти петстотин години, когато гръцкият император властвал във Византия, а Галата била италианска покрайнина. Кулата бе преживяла и войни, и земетресения, дори пожари. Обликът на града може и да се бе променил, когато крепостните кули са били заменени с минарета и когато все повече хора започнали да се установяват около кипналото от живот пристанище и да строят по склоновете на седемте хълма нескопосани дървени къщи, нагугушени една до друга като купчини прахан. Все се намираше някой да преобърне мангала, да остави свещта да се килне на една страна и разпилените искри да лумнат в пламъци. Не минаваха и десет години без някоя част от града да пламне и да бъде сравнена със земята. А кулата се бе запазила като доказателство за мъдростта и опита на генуезките строители.

Цялата работа бе огънят да се овладее отрано, да се потуши своевременно. Най-важното бе да се използва разумно, както по еничерско време — за да се контролира и насочва в интерес на еничарите. Орхан Ясмит бе твърде млад, за да помни онези дни, ала бе чувал какво се говори. Истината бе, че накрая еничарите потушавали пожарите.

Орхан Ясмит се облегна на парапета и се запита кога ли ще го сменят. Погледна надолу. Не се страхуваше от височини. Обичаше да наблюдава как хората се лутат. Когато слънцето биеше в гърба му, понякога се чувстваше като птица, зареяла се над покриви и пазарища. Отвисоко хората приличаха на яйца в тюрбаните си, търкаляха се нанякъде, а чужденците с маломерните глави изглеждаха странни, също като насекоми.

Чу стъпки, оттласна се от парапета и се обърна. Очакваше да види дежурния пожарникар, ала мъжът пред него се оказа напълно непознат, цивилен, в обикновена кафява наметка. Орхан се намръщи.

— Извинявай — заговори рязко той. — Не те знам как си се качил, ама тук е забранено за цивилни.

Непознатият се усмихна незаинтересовано и се огледа.

— Два чифта очи виждат по-добре — отбеляза той. — Няма да ти преча.

Орхан не знаеше какво да отвърне.

— Може да се каже, че и двамата служим на един чорбаджия. Сераскерът ме изпраща.

Орхан веднага се изпъна.

— И така да е — изръмжа той, — нямаш работа тук. В дни като този не се вижда нищо.

Яшим се взря в мъглата.

— Прав си. — Пристъпи към парапета и се наведе. — Удивително. Често ли гледаш надолу?

— Не много.

Яшим наклони глава на една страна.

— Сигурно дочуваш разни работи. Забелязах го сам. Звуците се разнасят много по-далече, отколкото очакваш. Особено нагоре.

— Така е. — Орхан не можеше да разбере накъде водят тези приказки.

— Беше ли дежурен, когато откриха тялото?

— Бях дежурен предишната вечер. Нито съм чул, нито съм видял нещо. — Пожарникарят се намръщи. — А ти защо се качи тук?

Яшим закима, сякаш разбираше.

— Тази кула сигурно е строена отдавна.

— Преди петстотин години. — Пожарникарят се подпря на парапета. — Кулата „Баязид“ е почти нова.

— Почти нова ли?

— Там открай време е имало наблюдателница за пожари, ама кулата е била по-ниска. Има добър изглед към Капалъ, ама на изток е джамията и тя пречи да се вижда. Не че има значение. Нали построиха еничарската кула оттатък, за да има по-добър поглед към града.

— Ясно. Мислех, че има друга противопожарна кула — над Аксарай.

Орхан кимна.

— Стабилна работа, откъдето и да я погледнеш. Ама вече я няма, ни нея, ни текето — нищо не е останало.

— Теке ли? За какво теке ми говориш?

— Теке, помещение за молитви, както искаш го наречи. И тук има — долу. За карагьозките дивотии на еничарите. Сигурно това са най-старите карагьозки текета в града. Както вече ти казах, кулата я няма. Изгоря по време на… абе преди няколко години, нали се сещаш? Затова вдигнаха кулата край „Баязид“. Така могат да оглеждат и над джамията. Май я направиха двойно по-висока. Цялата е каменна, също като тази. Старите били дървени и все изгаряли. Така че сега има две кули, много по-сигурни от старите три. Как иначе, нали са от камък.

— Сигурно. Я ми разкажи за четвъртата кула.

Орхан погледна непознатия.

— Няма четвърта. Галата, Стамбул и това е.

— Трябва да има. Да не е на Йедикуле?

— Йедикуле ли? — ухили се пожарникарят. — Има ли поне един, който да съжалява, ако Йедикуле вземе да пламне?

Яшим се намръщи. Дежурният имаше право. Йедикуле бе клоаката на града, в югоизточната част, където византийските стени опираха в морето. Освен мръсотията и уличните помияри, които обикаляха по мърлявите тъмни сокаци, там бяха работилниците за щавене на кожа, имаше и потискаща на пръв поглед сграда, стара още по времето, когато отоманците превзели Истанбул, известна като Крепостта на седемте кули, използвана и за монетен двор, и за менажерия, и за затвор, най-дълго за затвор. Много хора бяха измрели зад стените й, още повече от затворените там се молеха да измрат.

— От новата кула при „Баязид“ Йедикуле се вижда, ефенди. И Стамбул, и Галата. Нали ти казах. Вижда се целия град.

Яшим се намръщи. Спомни си втория куплет от стихотворението.

Очевидно схващаше бавно.

— Гледай сега — подхвърли добродушно Орхан. — Защо не питаш Стария Палмук?

Лице, обрамчено от бакенбарди, се показа на вратата. Палмук не беше чак толкова стар, може би два пъти по-възрастен от Орхан, с гъсти бели мустаци и внушително шкембе. Беше се запъхтял.

— Проклети стълби — измърмори той. Яшим забеляза, че носи увити във вестник кифли със захарна глазура. — Няма красавички, значи — и намигна на Яшим.

— Стига, Палмук, на господина не му се слушат подобни приказки. Праща го сераскерът.

Палмук разбра предупреждението и изви очи.

— Дъртият кривокрачко, така ли? Слушай, ефенди, да вземеш да му кажеш да не се тревожи за нас. Ние мръзнем, подгизваме, но си вършим работата, нали, Орхан?

— Може и да не повярваш, ефенди — подкрепи го Орхан, — ама Палмук има най-зорките очи по Галата. Подушва пожара, преди още да е лумнал.

Палмук се намръщи.

— Стига приказки, момче. — Обърна се към Яшим. — Сигурно се чудиш за красавичките, дето ги споменах? Така си говорим ние, пожарникарите. На пожара му викаме красавичка. Левенти са пожарите от страната на Стамбул. Закачваме кошниците натам — той посочи четири огромни ракитови кошници, подпрени от вътрешната страна на парапета. — Така левентите гледат в правилната посока. Разбра ли? Женското се отнася за страната на Галата.

Яшим поклати глава. Колкото и дълго да живееш, колкото и добре да си мислиш, че познаваш града, вечно имаше още нещо, което да научиш. Понякога го спохождаше чувството, че Истанбул е създаден от кодове — объркани и сложни като сокаците — със свои знаци, със свой език и тайни жестове. Спомни си за майстора чорбар и кориандъра. Колко много незначителни правила. Колко много непознати навици. Някога чорбарят е бил еничар. Погледна отново Палмук и се запита дали и той няма татуировка под лакътя.

— Значи отдавна работиш като пожарникар.

Палмук го погледна равнодушно.

— От дванайсет или тринайсет години. Защо?

Орхан се намеси:

— Господинът пита за другата кула. Не за онази при старите казарми. Пита за четвърта кула. Казах му, че няма четвърта.

Палмук бръкна във фунията, извади кифла и отхапа.

— Правилно, Орхан. Можеш да си заминаваш. Стария Палмук поема смяната.

Орхан се прозя и протегна.

— Ще ми се да полегна — призна той. — Огънят гори ли?

— Хем е топло, хем е светло, приятелче.

Орхан въздъхна доволно, поклони се на Яшим и се спусна надолу през отвора към уютната стаичка на пожарникарите.

Палмук обиколи, огледа и дояде кифлата.

Яшим не помръдна от мястото си.

Палмук се надвеси над парапета и се взря надолу.

— Странно — обади се той. — Остаряваш и започваш да не можеш да понасяш височините. Не мислиш ли, че трябва да ми плащат повече?

Погледна евнуха, наклонил глава на една страна.

— Нали разбираш какво ти казвам?

Яшим го изгледа студено.

— Чакам да чуя за четвъртата кула.

Пожарникарят се приведе над една от кошниците и закрепи фунията с кифлите в пролуките на плетката. След това се изправи и погледна към Стамбул. Все едно не беше чул въпроса.

Яшим потисна въздишката си и напипа кесията под гънките на наметалото. Избра три монети и ги разтърси в длан, за да издрънчат. Палмук се обърна.

— Виж ти, ефенди, на това му се вика щедър жест. Подобно дарение е добре дошло.

Монетите изчезнаха в джоба на туниката му.

— На теб ти трябва информация, приятелче. Нали така, ефенди? И мъдрите имат нужда от малък тласък, прав ли съм? Ти се държа порядъчно с мен, затова и аз ще ти отвърна със същото. Добре, четвърта кула няма. Никога не е имало, доколкото ми е известно.

Последва мълчание. Пожарникарят приглади мустаците си.

Очите на двамата мъже се срещнаха.

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

Дежурният сви рамене.

— Нали за това питаше?

— За това питах.

Двамата останаха неподвижни. След това Палмук обърна гръб на Яшим, застана до парапета и погледна към Босфора, забулен в мъгла.

— Внимавай, докато слизаш по стълбите, ефенди — предупреди той, без да се обръща. — Много са хлъзгави, когато е мокро.