Дървото на еничаря

14.

Молбата беше наистина необичайна. За какво му е притрябвал на някого казан по това време на годината, при това от онези, дето стават само за показ? На Мустафа Албанеца му се стори, че някой прошепна в ухото му опасна дума. Нима не беше новост да позволи на напълно непознат да оглежда склада на гилдията на готвачите? На това му се казваше хитър и много коварен прецедент.

Яшим примигна, усмихна се и се огледа. Имаше чувството, че отлично разбира какво се върти в главата на стария майстор чорбар.

— В двореца ме познават, дори стражата на входа ще гарантира за мен, ако това е някакво успокоение.

Баш майсторът на гилдията продължаваше да се мръщи. Едрите му ръце бяха отпуснати с преплетени пръсти на шкембето. Може би, мислеше си Яшим, не трябваше да разиграва картата с двореца. Всяка институция в града си има гордост. Реши да предприеме нов ход.

— Живеем в странно време. Вече не съм толкова млад, че да не помня кога нещата бяха… когато във всичко си имаше ред, по принцип говоря. Всеки ден тук, в Истанбул, наблюдавам неща, за които на младини не бих и помислил, че са възможни. Чужденците се разхождат на коне. Псетата буквално измират от глад по улиците. Прииждат просяци от провинцията. Събарят сгради, за да строят разни странни джамии. Френски униформи. — Той поклати глава.

Майсторът изръмжа.

— Онзи ден ми се наложи да върна чифт чехли, които ми струваха четирийсет пиастра: конците се бяха разбридали. А ги бях носил едва месец! — Това бе самата истина. Яшим бе купил чехлите от гилдията. За четирийсет пиастра трябваше да изкарат цяла година. — Със съжаление ще го кажа, но понякога ми се струва, че дори храната не е с онзи вкус, който познаваме.

Яшим забеляза как пръстите на чорбаджията се свиват и се запита дали не е прекалил. Мустафа вдигна ръка към мустаците и ги засука с палец и показалец.

— Аз съм евнух — заяви Яшим.

— Аха — въздъхна доволно майсторът. Значи, реши той, поне приказките за двореца сигурно са истина. — Я ми кажи — избоботи. — Ти обичаш ли кориандър в чорбата?

Бе ред на Яшим да се намръщи.

— Много странна идея — заяви той.

Мустафа Албанеца скочи на крака със забележителна лекота.

— Ела — подкани го простичко.

Яшим последва огромния мъж на чардака, който опасеше вътрешния двор. Под балюстрадата, под аркадата, се бяха наредили мъже и приготвяха шкембе. Чираците се щураха напред-назад, пълнеха кофи с вода от излака в центъра на двора. От сенките, скрили краката на огромните маси за рязане, се подаде котка. Дори тя си имаше своето място в гилдията, каза си Яшим.

Слязоха по стълбите и се озоваха при аркадата. Мъж, стиснал лъскав сатър, вдигна поглед, когато двамата се появиха. От очите му течаха сълзи. Сатърът се вдигаше и спускаше над обелен лук с автоматични движения, така че главата се запази цяла, докато човекът не замахна с острието, за да я отмести настрани, след това избра нова глава от кошница, закачена отстрани на дъската. Започна да я бели и реже все така автоматично. Нито веднъж не сведе поглед към пръстите си.

Ето на това, помисли си Яшим, му се казва умение. Мъжът с лука подсмръкна и кимна за поздрав.

Чорбаджията хлътна в коридор и заопипва колана си за ключовете. Най-сетне откри онзи, който му трябваше, и го извади от връзката. Спря пред дебела дъбова врата, обкована с желязо, и пъхна ключа.

— Ключът ми се вижда стар.

— И вратата е стара — отвърна мъдро майсторът. Яшим едва се сдържа да не добави: „Личи й“, ала реши да премълчи. Ключалката беше заяла, домакинът се намръщи, ала накрая ключът превъртя и притисна необходимия механизъм. Вратата се открехна.

Озоваха се в огромно помещение с нисък таван, осветено от прозорец с метална решетка, разположен толкова високо на отсрещната стена, че почти опираше в тавана. Няколко прашни лъча зимно слънце попадаха върху доста интересни предмети, подредени по полиците на отсрещната стена. Имаше дървени кутии, купчина свитъци, различни по големина метални конуси, върховете им наподобяваха декоративен фриз. В самото дъно на помещението бяха прибрани три огромни казана.

— Старите ни тежести — посочи майсторът. Гледаше с много обич металните конуси. Яшим овладя нетърпението си.

— Стари тежести ли?

— Щом бъде назначен нов майстор, той обновява тежестите на везните. Старите ги държим тук.

— Защо?

— Как защо? — учуди се чорбаджията. — За сравнение. Как иначе да сме сигурни, че се спазват старите стандарти? Мога да поставя моите тежести на везната и да се уверя, че са абсолютно същите като мерките, които сме използвали по време на Завоеванията.

— Че това е било почти преди четири века.

— Именно. Ако тежестите са същите, следователно и съставките трябва да се запазят непроменени. Нали разбираш, че чорбите ни са съобразени с установените стандарти. Те са част от тези стандарти. Това е приемственост, която сме наследили и продължаваме още от времето на Завоеванията. Също като родовата линия на Осман — добави той, без да крие почитта си.

Яшим помълча няколко секунди, за да покаже, че е впечатлен.

— Казаните — подхвърли след малко.

— Тъкмо за тях се бях замислил. Гледам, че един липсва.