Дървото на еничаря

109.

Султанът ги накара да го чакат цял час, а когато най-сетне ги прие, не ги покани в покоите си, както очакваше Яшим, а в тронната зала, където евнухът бе влизал само веднъж преди петнайсет години.

Не бе виждал султана от няколко години. Едно време черна, сега брадата на Махмуд бе къносана в червено, проницателните тъмни очи бяха станали воднисти, потънали в подпухналото, наедряло лице. Устата му бе увиснала и му придаваше изражение на непрекъснато разочарование, сякаш след като бе вкусила всичко, което парите могат да осигурят, бе открила, че то е кисело. Махна им да се приближат с пухкавата си ръка, отрупана с пръстени, ала дори не понечи да се надигне от трона.

Залата бе съвсем същата, както я помнеше Яшим — истинска кутия за бижута в студени сини цветове, покрита с мозайка от Изник от пода до тавана, същинска градина мечта, в която растенията се виеха, капеха и висяха по стените.

Яшим и сераскерът се поклониха ниско още на влизане и след като направиха превити около пет крачки, се проснаха на земята.

— Ставайте, ставайте — сопна се раздразнен султанът. — Крайно време беше — добави той и посочи Яшим.

Сераскерът се намръщи.

— Ваше императорско величество — започна той. — В града се случи нещо и ние двамата смятаме — и Яшим ефенди, и аз, — че ще засегне благоденствието и сигурността на хората.

— Какви ги говориш? Казвай, Яшим.

Евнухът се поклони и започна да обяснява. Заговори за фермана и за убийствата на кадетите. Разказа за пророчеството, изречено преди векове от създателя за ордена на карагьозите. Султанът го слушаше намръщен.

— Много внимавай, лала. Много внимавай какви думи редиш. Има някои неща, за които не се говори.

Яшим го погледна право в очите.

— Няма да е необходимо, султанъм.

Последва мълчание.

— Няма — отвърна Махмуд. — Разбрах. Приближете се към трона. И двамата. Няма да се надвикваме, я.

Яшим се колебаеше. Думите на султана му напомниха за последното стихче: Малцината смълчани са се слели със Същността. Приближете ги. Какво ли означаваше това? Пристъпи към султана. Сераскерът застана до него.

— Ти какво ще кажеш, сераскер?

— Повече от петдесет хиляди души са готови да излязат по улиците.

— Истанбул може да изгори до основи, така ли? Ясно. Трябва да се направи нещо. Какво сте измислили?

— Според мен, господарю, трябва да накарате Новата гвардия да окупира града. Поне временно — обясни Яшим. — На сераскера не му се иска, но аз не виждам как иначе може да се гарантира сигурността на хората.

Султанът се намръщи и подръпна брадата си.

— Сераскер, ти познаваш хората си. Те готови ли са за подобна стъпка?

— Дисциплината им е отлична, султанъм. Някои от командирите им са разсъдливи и решителни. С ваше позволение могат незабавно да заемат позиция. Присъствието им ще откаже конспираторите.

Яшим забеляза, че сераскерът вече не говори със същото нежелание, както в началото.

— Все едно — отбеляза султанът. — Цялата тази работа може да се превърне в улични битки.

— Съществува и този риск. При създалите се обстоятелства просто ще се наложи да дадем най-доброто от себе си. Ще изолираме водачите, ще ограничим щетите. Най-важното е, султанъм, да защитим двореца.

— Хм. По една случайност, сераскер, нямах намерение да оставам в града.

— Приемете цялото ми уважение, султанъм. Безопасността ви ще бъде гарантирана. Освен това присъствието ви ще даде кураж на хората.

В отговор султанът въздъхна.

— Не се страхувам, сераскер. — Той потри лице. — Подготви хората. Ще се посъветвам с везирите. През следващите няколко часа ще ти изпратя заповедта си.

Обърна се към Яшим.

— А ти, крайно време е да постигнеш някакъв напредък в разследването. Бъди така любезен да ми докладваш в покоите ми.

Отпрати ги с махване на ръка. Двамата се поклониха дълбоко и заотстъпваха към вратата. Докато излизаха, Яшим забеляза, че султанът се е отпуснал на трона, подпрял бузата си с юмрук, и ги наблюдава.