Дървото на еничаря

52.

Яшим се приведе напред и сведе поглед към страница трийсет и четвърта от „Liaisons Dangereuses“. Нямаше смисъл. Книгата стоеше отворена на същата страница вече половин час.

Чий закон се спазваше? Дали бе нещо като френските закони, които позволяваха на гърците да имат своя държава, ала лишаваха поляците от тяхната? Приложим ли беше този закон за планините на България и пустините на Триполитания?

Необходима ли бе промяна? Може би. Един закон за всички, независимо от вярата им, от речта, от произхода. Защо не? Според него подобно нещо не можеше да се нарече светотатство, ала… мнозина мислеха, че е срамота.

Докато обмисляше тези въпроси, Яшим се запита кой друг знае за фермана. Султанът и везирите бяха запознати със сигурност. Високопоставени лица като сераскера — също. Може би и религиозните водачи — мюфтии, равини, патриархът. По всяка вероятност и те. Ами редовите божи служители — свещеници, имами, например? Едва ли. За обикновените хора в града и дума не можеше да става. За тях това щеше да е истинска изненада. Както и за него.

Затвори книгата, стисна клепачи и се облегна назад дивана.

През последните няколко часа не бе спрял да си задава тези въпроси. Предстояха неприятности, това бе сигурно.

Имаше и още нещо, нали?

Знаеше, че въпросното нещо е скрито като лице в многолюдна тълпа, а той не го бе забелязал.