Дървото на еничаря

63.

Яшим разбра, че е бъркал по отношение на тунелите под каците. Доколкото успяваше да види, въздухопроводите се събираха в ниско помещение, чийто свод се поддържаше от ниски тухлени арки. На равни разстояния между тях бяха поставени мангали, които да подгряват облицованите с плочки дъна на каците. В сумрачната светлина те приличаха на гърди на чудовищни дяволици.

Погледът му пробягна по дървените канелки, които висяха като зърна чак до тухлите на пода. Донякъде беше прав. Очакваше да попадне в плетеница от тунели, ала се озова под табакханата, където пространството бе разчистено сякаш от гигантско колело. Имаше чувството, че тунелите, които си представяше, са били изоставени още по времето, когато са били няколко сантиметра по-високи. Всичко наоколо бе потънало в лой.

Промъкна се напред, стиснал факлата в едната ръка, а в другата ножа. Усети как полутечната лой се събира пред краката му на малки хълмчета. Когато вдигна поглед напред, му се стори, че мазнината се движи към него. Някой вече бе минал оттук, оставяйки едва забележима следа, която бързо се скриваше, ала не и преди да издаде посоката.

Хрумна му нещо и той се върна до въздухоотвода и се изправи. Постави факлата на земята, хвана се за рамката и се изтегли горе, на недотам чистия и свеж въздух навън.

През следващите пет минути Яшим пълзя между каците. Стигна до далечния край на табакханата и вдигна решетката, а след това пъхна факлата вътре. Остана загледан в натрупалата се под земята лой.

После тръгна към центъра и посегна към въжето на един от скрипците, използван за спускане и изваждане на кожите от каците.

Когато го нагласи, стисна една от веригите, която се подаваше от кацата, и дръпна.

След това се пресегна към още една и към още една, и затегли с всички сили.

Някъде отдалече, сякаш бликнал изпод земята, проехтя рев.