Дървото на еничаря

8.

Яшим се почувства център на вниманието в мига, в който го осени прозрението. Сякаш откритието му бе придало ореол, който всеки забелязваше.

В близкото кафене собственикът му поднесе кафе, докато Яшим бе отправил невиждащ взор надолу по улицата. Неспирните удари на занаятчиите се претопяваха в спомена за онзи ужасяващ звук отпреди десет години, когато еничарите блъскаха по преобърнатите казани. Това бе сигнал предупреждение, запазен от столетия, и никой в двореца, по улиците или от сгушилите се по домовете не би го сбъркал. Този сигнал бе първоизточникът на всички тревожни прокоби и съвсем не означаваше, че еничарите искат още храна.

Това бе сигнал, че са готови да проливат кръв.

В продължение на векове натрапчивият, зловещ и настървен звук на еничарските удари по казаните бе прелюдия към смърт по улиците, към съсечени трупове, към принесени в жертва принцове. Открай време ли е било така? Яшим много добре знаеше на какво са способни еничарите. Всеки от тях бе специално подбран измежду най-яките и здравите, най-красивите и будните християнски момчета. Водеха ги в Истанбул, принуждаваха ги да се отрекат от вярата на селяците от Балканите, които ги бяха отгледали и възпитали, караха ги да се закълнат да служат като предани роби на султана и така ставаха част от еничарския корпус. Превръщаха се в ужасяваща бойна машина, която отоманските султани насъскваха срещу враговете си в Европа.

Ако Отоманската империя всяваше ужас сред целия цивилизован свят, то се дължеше на страха, които еничарите будеха сред неверниците. Покоряването на София и Белград. Самият Истанбул, тогава Константинопол, изтръгнат от ръцете на гърците през 1453 година. Арабският полуостров и свещените градове. Мохач през 1526 година, когато цветът на унгарското рицарство бил посечен по седлата и Сюлейман Великолепни повел армията си към Буда, подминал я, за да потропа на портите на Виена. Родос и Кипър, Египет и Сахара. През 1566 година еничарите навлезли дори във Франция и прекарали цяла година в Тулон.

И все така, докато изведнъж — кой може да каже защо? — победите пресъхнали. Условията в корпуса се променили. Еничарите си извоювали разрешение да се женят. Измолили правото в мирно време да се занимават с търговия, за да изхранват семействата си. Записвали синовете си в корпуса и ето че корпусът изгубил хъса си да се бие. И все пак си оставали опасни: ползвали се с небивали привилегии, разпореждали се сред обикновените хора в града. Събрани, за да умрат в битка по самотните граници на непрекъснато разрастващата се империя, те се радвали на всички изключителни привилегии, които народът и султанът биха отдали на хора със статут на мъченици. Ала те самите не бързали да стават мъченици. Мъжете, изпратени да всяват ужас в Европа, открили нещо много съществено, което се оказало по-лесно и съвсем не толкова опасно: да всяват страх и паника у дома.

Дворецът се опитал да ги вразуми. Положили усилия да стегнат дисциплината в корпуса. През 1618 година султан Осман се опитал да ги прегази: те го убили, както бе добре известно на Яшим, като смазали тестисите му — екзекуция, която не оставя следи по тялото. Човекът бил специален, затова и отредената му смърт била специална, при това напълно подходяща за член на императорското семейство. Години по-късно, през 1635 година, Мурад IV събрал 30 000 еничари и ги повел на смърт към Персия. Но и тогава корпусът оцелял.

Бавно и много мъчително, османците осъзнали, че вече не са в състояние да се защитават подобаващо. Макар на еничарите да не можело да се разчита, те продължавали да се смятат за най-великата бойна сила вътре в империята. Народът се страхувал от тях. В търговията използвали привилегиите си и се превръщали в опасни конкуренти. Дължали се агресивно и нагло, обикаляли надменно улиците на града в пълно бойно снаряжение, хулели и псували всички наред. Пред двореца Топкапъ, между „Света София“ и Синята джамия имало открито място, наречено Ат мегдан, някога древен византийски хиподрум. На него се издигал огромен чинар, около който еничарите се събирали открай време, винаги когато възникнела беда, тъй като петнистият, на места обелен дънер на еничарското дърво се издигал в центъра на света им; мястото се намирало в самия център на отоманското правителство, а „Света София“ била в сърцето на религията им. Под клоните на чинара еничарите споделяли и мъка, и тайни, замисляли бунтове и отмъщения. На поклащащите му се клони увисвали труповете на онези, които се осмелявали да престъпят волята им: министри, везири, служители от съдилищата. Тук се отдавали на жаждата си за кръв, като тероризирали не един и двама слаби и нерешителни султани.

Междувременно земи, завоювани от армиите на султана в името на исляма, попадали обратно в ръцете на неверниците: унгарците първи си върнали изгубеното. В Египет албанецът Али паша използвал опита, натрупан по време на нашествието на Наполеон, за да обучи фелахите9 и да ги превърне във войници по западен образец. Най-тежкият удар бил нанесен, когато се откъснала и Гърция, разположена на крачка от сърцето на империята, където всеки втори бил грък или говорел гръцки. Не можело да се отрече, че египтяните успешно удържали фронта известно време. Те били добре обучени, дисциплинирани, разчитали на безупречна тактика и модерни пушки. Султанът бързо осъзнал какво става и започнал да обучава своя войска, която по нищо да не отстъпва на египетската — Новата гвардия на сераскера.

Това се бе случило преди десет години. Султанът издал нареждане еничарите да приемат западните методи — също като Новата гвардия — с пълното съзнание, че по този начин ще ги предизвика и засегне. Веднага щом разбрали за промените, еничарите се надигнали. Те яростно бранели привилегиите си, и естествено се обърнали срещу двореца и онези аджамии от Новата гвардия. Само че вече се били превърнали в затъпяла мързелива маса. Хората ги ненавиждали. Султанът бил готов да ги разгроми. Когато еничарите преобърнали казаните си в нощта на 15 юни, бил необходим само един ден да се постигне със съвременни средства онова, което никой не успял да извърши за цели триста години. До вечерта на шестнайсети ефикасната съвременна артилерия сринала казармите на бунтовниците, превръщайки ги в димящи руини. Мъртвите били вече хиляди: останалите побягнали, за да се спасят, и били довършвани по улиците на града, из горите отвъд градските стени, из рововете и пещерите, където потърсили убежище, с надеждата да оцелеят.

Това беше травма, разсъждаваше Яшим, от която империята все още се възстановяваше. А навярно имаше и такива, които никога нямаше да се възстановят.