Дървото на еничаря

48.

— Мой си е — настояваше момичето.

Досега не бе казала нищо друго.

Яшим прехапа устни. От половин час се да опитваше да договори с нея.

Отначало бе внимателен. Попита я откъде е. Да, познаваше родното й място. Не много добре, но… описа го доста точно. Планини. Мъгли. Зората се прокрадва над долината. Така ли било?

Отговор не последва.

— Пръстенът си е мой.

След това стана по-твърд. Според нас не е твой. Когато подозренията са сериозни, и наказанието ще бъде сериозно. Ако не разкаже всичко, което знае, ще стане много лошо.

— Мой си е.

Пробва и с молби. Хайде, Азул. За живот като твоя половината жени по черкезките земи са готови да умрат. Угаждат на всичките ти прищевки. Тънеш в лукс. Тук си на почит, завиждат ти. Ти си толкова красиво момиче. Чака те леглото на султана, а след това… кой знае?

Тя нацупи устни, извърна глава и започна да навива къдрица на пръста си.

Сетне дръпна рязко къдрицата и стисна устни.

— Пръстенът е мой — заяви.

— Ясно. Тя ли ти го даде? — попита спокойно Яшим.

— Не вярвам на нито една дума — прекъсна го Кислар ага. — Всичките лъжат като хиени, до една.

Яшим сви рамене и потисна раздразнението си.

Азул може да каже каквото си иска, но се надявам да сподели истината.

Чернокожият изсумтя. Момичето го погледна с презрение.

— Никога не ми го е давала.

— Аха. Имахте ли някакво споразумение за пръстена?

Момичето го изгледа странно.

— Какви ги говориш? А и какво значение има? Така или иначе, тя е мъртва. Няма я. Има ли значение, че съм взела пръстена?

Яшим се намръщи. Налагаше ли се да й обяснява какво е кражба? Имаше нещо отвратително в това да откраднеш от труп. Та това бе светотатство. След като сама не разбираше, той откъде да започне?

— Има голямо значение. Тя мъртва ли беше или жива, когато й взе пръстена?

Прелестното младо създание отново отказа да говори.

Яшим знаеше какво представляват планинците, израснали сред далечните кавказки върхове. Бяха непоклатими като каменните си къщи, твърди като замръзналите си стъпки през зимата. Хранеха се сякаш с въздух и враждуваха безспир със съседите.

Уморено зададе въпроса отново. Жива ли беше или мъртва?

Тя не отговори.

Може и да имаше основание. Какво значение имаше в края на краищата? Яшим погледна отново пръстена на дланта си. Завеждащият гардероба бе прав. Не струваше нищо. Сребърна халка с поизлизан мотив по ръба, на който все още личаха две змии, всяка нагълтала опашката на другата.

Погледна момичето. Беше накичена със златни гривни и огърлица. Не бе необичайно за харема, където разполагаха със злато и скъпоценни камъни от цялата империя, които да задоволят стремежа на всяка жена — как го бе казала валиде султан? — да бъде различна. Ала той знаеше, че подобни дрънкулки без особена стойност могат да се превърнат в обект на завист и злоба, да причинят ожесточени скандали, омраза, сълзи, дори и побой.

Жените на султана бяха свикнали с враждите. Какво бе смъртта за тях? Бебетата умираха. Жените умираха по време на раждането на бебе, което не ги надживяваше, мъжете ги прострелваха в гръб заради накриво казана дума, а някои доживяваха до сто. Смъртта бе нищо. Важна бе честта. В планините, от които идваха, хората се засягаха дори от най-незначителната дума и враждите водеха до кръвопролития, които продължаваха поколения наред, дълго след като причината бе забравена.

Нима бе възможно, запита се Яшим, подобна вражда да е била пренесена в двореца? Истанбул бе далече от земите на черкезите, при това не само географски.

Какво ли означават тези змии? Образуват нескончаем кръг, както са захапали опашките си. Това бе символът на вечността, както лъготеха шаманите из планините.

Яшим въздъхна. Имаше чувството, че се опитва да открие несъществуващи проблеми, че създава неприятности там, където не съществуват. Освен това губеше собственото си време. Единственото, което бе постигнал досега, бе да засили враждебността, която забеляза между Азул и Кислар ага.

— Така — рече той. Поклони се на чернокожия евнух, хвана го под ръка и го дръпна настрани. — Още пет минути. Дайте ми само пет минути насаме с нея.

Взря се в кръвясалите му очи, ала така и не разбра какви мисли му се въртят в главата.

Чернокожият изсумтя.

— Губиш си времето — отсече той. Отново погледна момичето. — Лалата иска да говори с теб насаме. — Тя вдигна безизразното си лице. — Знаеш какво очакваме от теб.

След тези думи излезе от стаята.