Дървото на еничаря

99.

Кадията обичаше да повтаря, че зареждането на кой да е голям град с провизии е белег за успеха на дадена цивилизация. В Истанбул този бизнес бе доведен до истинско съвършенство след почти две хиляди годишен опит и можеше да се каже, че по пазарите на Истанбул бе възможно да се намерят всички сезонни цветя, плодове, меса и риби.

Имперският град имаше имперски апетит и векове наред се бе възползвал от доставките от най-отдалечените краища на страната. Там, където по византийско време е имало зеленчукови градини — и в Тракия, и в Мала Азия, турците също отглеждаха зеленчуци. От двете морета — топлото Средиземно и тъмните мрачни води на Черно — се снабдяваха с огромно количество риба, най-сладката пъстърва се пренасяше от македонските езера в бъчви. От българските планини докарваха различни видове мед, който майсторите сладкари превръщаха в чудесни сладкиши.

Цялата тази търговия приличаше на добре смазан механизъм, като се започне от балканските пасища и се стигне чак до сергиите на пазара, където се даваха непрекъснати поръчки и се купуваха различни стоки. Както и във всяка друга дейност, която има нужда от непрекъснат контрол, и тук ставаха спекулации.

Кадията на пазара край Керкопорта бе поел работата си преди двайсет години и се бе прочул като строг човек. Касапинът, който мамеше с везните, бе обесен на вратата на дюкяна си. Зарзаватчията, който лъжеше откога е стоката, бе с отрязана ръка. Други, подвели мющериите или прескочили официалния ред, за да си осигурят по-евтина стока, трябваше да носят дървени яки в продължение на седмици или ако предпочитат, да платят солена глоба, или да бъдат приковани за едното ухо към вратата на дюкяна си. Пазарът на Керкопорта се бе превърнал в нарицателно за честна търговия и кадията бе убеден, че прави всичко по силите си за тази цел.

Търговците го намираха за досаден натрапник, ала така и не бяха стигнали до единодушно решение как да се справят с него. Малка част бяха на мнение, че трябва да напишат оплакване и така да го подредят, та да не се възстанови никога вече; ала повечето свиваха рамене и просто търпяха. Трети пък подхвърляха, че кадията също си има цена. Нима амбициозният продавач на килими няма да хвали стоката си преди началото на пазарлъка? Нима младият борец няма да вложи всички сили в двубоя, докато старият едва ли би се напъвал повече, отколкото се налага. Щеше да настъпи момент, убеждаваха останалите те, когато кадията ще започне да сдава багажа.

Привържениците на промените тръбяха, че този човек е различен. Реалистите настояваха, че е най-обикновен човечец. Най-хитрите наблюдаваха мълчаливо двете щерки на кадията. Говореше се, че по-голямата, почти на възраст за женене, била голяма красавица.

Когато кадията паднеше, краят му щеше да е безшумен и окончателен. Слуховете за красотата на щерката бяха самата истина. Освен това тя беше мила, набожна, послушна и умела домакиня. Тъкмо тези нейни качество измъчваха кадията, докато се опитваше да й избере съпруг. Обичаше дъщеря си и искаше най-доброто за нея. Тъй като тя притежаваше чудесни качества, той бе станал прекалено придирчив. И тъкмо защото бе придирчив, най-сетне се спря на известен учител от централното медресе, ерген от добро и богато семейство.

Кадията изобщо не можеше да си позволи щедрата зестра и пищната сватба, които семейството на младоженеца бяха осигурили на щерките си. Не че те имаха нещо против, разбира се, ала този въпрос измъчваше кадията. Сватовницата не спираше да подклажда терзанията му. Тя бе хитра старица, която дъвчеше индийски пипер и си слагаше по една златна гривна за всеки уреден брак, така че при всяко движение звънтеше като фонтан. А тя не спираше да се движи. Жената редовно се отбиваше почти във всяка къща в махалата и по време на подобно посещение търговците от Керкопорта научиха за дилемата на кадията.

Сделката бе извършена деликатно и много тактично.

Търговците не поискаха нищо, когато предложиха да помогнат за уреждането на пищната сватба и да осигурят на момичето богата зестра. На малко пазари кадиите бяха въвели такъв ред, какъвто имаше на Керкопорта. Тук цареше такава честност, та дори чужденци можеха да пазаруват на доверие. Не бе тайна за никого, че и зестрата, и гощавката бяха жест от търговците за съдията.

Не бе казана и дума. Нямаше официална сделка, нищо подобно. Кадията продължи да си върши работата със същата страст, както досега. Дори не прояви кой знае каква благодарност.

Беше просто предпазлив. Да си честен, е досадна работа, ала това не бе толкова потискащо, колкото да живееш с онова, което знаеш — че прикриваш търговците, които би трябвало да вкараш в правия път.

Продължаваше да следи пазара, да изслушва оплаквания, да разследва нарушения, да се мръщи и да издава присъди. Ала вече не наказваше прегрешилите със старата строгост. Вече не го беше грижа дали търговците лъжат мющериите или не. Ако откриеше някоя и друга златна монета в кесията си или някой му доставеше прясно заклана овца на прага, нито благодареше, нито се възмущаваше.

Все пак имаше още една щерка за женене.