Дървото на еничаря

114.

Яшим блъсна вратата. Мъжът на прага се хвърли напред и няколко секунди всеки се опитваше да вземе надмощие. Разделяше ги тънката врата помежду им. Само че Яшим не бе очаквал подобно нещо и пръв отстъпи — отскочи и нападателят влетя в стаята, за малко да се препъне, ала успя да се подпре и застана леко приклекнал срещу Яшим.

Борец, каза си евнухът. Мъжът бе напълно обръснат. Вратът му преливаше в масивни рамене и яки ръчища, които се подаваха от кожено елече без ръкави. Кожата му бе черна и лъщеше сякаш намазана с мас. Евнухът забеляза, че е късокрак, босите му стъпала бяха на метър едно от друго за здрава опора, бе присвил колене, а кръстът му бе тънък и стегнат. Изглежда, не носеше друго оръжие освен кордата, навита около дясната китка.

Този тип може да ме прекърши с една ръка, каза си Яшим. Отстъпи две крачки назад, като провлачи босите си стъпала по полираното дюшеме.

Мъжът измуча и се хвърли напред, навел глава като таран, и нападна евнуха с удивителна бързина. Яшим размаха ръце и отскочи назад. Едната му длан се плъзна по кухненския плот. Напипа ножа, ала в бързината го събори — сигурно го бе завъртял, защото, когато се опита да стисне дръжката, нея вече я нямаше и якото рамо на бореца го притисна в плота с такава сила, че главата му се отметна назад. Опита се да си поеме дъх и усети как ръцете на непознатия се стрелват нагоре, за да уловят неговите.

Даваше си сметка, че ако борецът го притисне, с него е свършено. Метна се надясно, насочвайки цялата тежест на тялото си срещу ръката на бореца, и протегна пръсти, за да докопа дръжката на гърнето със супата. Сграбчи я и замахна към рамото на мъжа, ала капакът се бе заклещил, така че не успя да направи нищо повече, освен да стовари гърнето в гърба на непознатия, преди той да извие ръката му.

Ивица кожа поръбваше яката на късия елек и когато гърнето се отплесна настрани, капакът сигурно се бе закачил тъкмо на нея. Мъжът се дръпна, когато врялата супа се изсипа във врата му, и пусна Яшим.

Изненадата на убиеца, когато стрелна юмрук към слабините на евнуха и стисна с всички сили, бе осезаема. И много по-голяма, отколкото болката на Яшим.

Убиецът отдръпна ръка като ужилен. Евнухът плъзна дясната си ръка покрай лявата на противника си и я изви, обгърнал с лявата кръста му за опора. Чу се пукот и ръката на бореца увисна. Убиецът я стисна с дясната, ала миг по-късно Яшим сграбчи дясната му китка и якият се преви. През всичкото време непознатият нито изохка, нито извика; не промълви дори една дума.

Пет минути по-късно той продължаваше да мълчи. Ако не броим звука, който бе издал в самото начало, друг не се чу. Яшим не знаеше какво да прави.

И чак тогава проумя защо непознатият не говори. Нямаше език.

Запита се дали немият може да пише.

— Можеш ли да пишеш? — изсъска той в ухото на мъжа. Все едно не бе казал и дума. Да не би да бе глухоням? Много отдавна, по времето на Сюлейман Великолепни, било наредено единствено глухонеми да се грижат за султана. Така владетелят бе сигурен, че няма кой да подслушва, че нищо няма да бъде издадено. Затова пък те общуваха помежду си със знаци — иксарет, тайния език на отоманския двор, сложна система от жестове, която всеки на служба в двореца, независимо глух или ням, говорещ или глупав, бе длъжен да научи.

На служба в двореца.

Глухоням.

Яшим бързо започна да прави знаци с ръце.