Дървото на еничаря

125.

Сераскерът се облегна на оловния обков на подпората и притисна буза към гладкия метал. Досега не бе предполагал колко е развълнуван. Цялото му лице гореше също като града в краката му.

От това място гледката бе великолепна. „Света София“ се издигаше царствено — масивният централен купол бе подкрепян от подпорен пръстен, който сякаш се рееше над два полусвода от изток и запад. Така я пресъздаваха художниците от незапомнени времена — със заоблени рамене като много от джамиите, ала в това отношение грешаха. Строена през шести век, великата църква на византийския император Юстиниан бе съхранила две противоположни форми. Огромният кръгъл купол, издигнат над кръгла галерия от арки, се извисяваше към небето над подкуполен квадрат. В четирите ъгъла оставаше място и там наклонът изглеждаше най-малък, затова оттам, шейсет метра над земята, сераскерът виждаше седемте хълма и погледът му преминаваше над сарая и се плъзваше към тъмните води, на места докосвани от трепкащи фенери. Представи си как на запад водата отразява лумналите нависоко пламъци и разпраща огнени искри, които се сипят от покрив на покрив, за да погълнат дървените стени на старите къщи покрай пристанището, как вратите им се срутват, за да открият път и огънят да продължи по сокаците. Никой нямаше да успее да овладее разгорялата се пещ, която имаше за цел да пречисти две хиляди години на измами и предателство.

Пламъците принадлежаха на града. Дълги векове те тлееха, от време на време се разгаряха, за да погълнат сухото гнило дърво из ъглите на Истанбул, да премахнат мръсотията, оставена от милиони потънали в невежество души. Град на огън и вода. На мръсотия и болести. Вонящ град, изсипал се край водата, като разлагащ се труп, така загнил, че не можеше да бъде преместен, заблестял в последените мигове преди разложението си.

Обърна се на юг. Колко тъмен изглеждаше сараят. Скрит зад древни зидове, той сякаш се бе замислил над собственото си величие! Ала сераскерът знаеше истината — той представляваше гнездо на мършояди, потънало в мръсотията и гадостите на поколения, натрупали се върху костите на мъртвите, ехтящ от настойчивия отчаян писък на аджамии, нахранени с градската помия.

Сераскерът пристъпи напред и погледна към площада, където хората му се бяха изправили край оръдията. Ред и дисциплина, помисли си той. Те са добри хора, през последните двайсет години влезли в правия път, научили се на подчинение и послушание. Знаеха какво наказание ги чака, ако кривнат. Редът, дисциплината и подчинението създаваха армията, а армията бе мощно оръжие в ръцете на онзи, който знаеше накъде да я насочи. Без да има ред, всичко се разпада и се превръща в ръмжащо побесняло куче, което не знае защо е на този свят, податливо на чужди прищевки.

Е, тази нощ щеше да покаже на хората кой е по-силният — сляпата сган и гнездото на мършоядите или стегнатата организация, редът и дисциплината.

А когато димът се разсееше, го чакаше ново начало. Дръзко ново начало.

Усмихна се и очите му заблестяха на светлината на пожарите.

В следващия момент се стегна. Отдръпна се от стената и извади пистолета от колана си.

Дръпна петлето и насочи дулото право напред към арката.

Някой се качваше по стълбите.

Сянката на непознатия се удължи и сераскерът видя евнуха да примижава, докато се оглеждаше.

— Браво, Яшим — усмихна се сераскерът. — Питах се дали ще дойдеш.