Дървото на еничаря

36.

Негово превъзходителство княз Николай Деренцов, отличен с орден „Цар Петър“ първа степен, наследствен шамбелан на руските царе и руски посланик във Високата порта, наблюдаваше как кокалчетата на ръцете му побеляват, докато стискат ръба на бюрото.

Княз Николай — не се свенеше да го потвърди — бе изключително привлекателен мъж в края на петдесетте. Със своите метър и осемдесет, широки рамене, подчертани от вталено сако с висока яка, изпод която се подаваше колосана широка вратовръзка, а от ръкавите белоснежна дантела, той изглеждаше едновременно елегантен и внушителен. Стоманеносивата му коса бе късо подстригана, бакенбардите бяха оставени дълги. Имаше изящна глава, леденостудени сини очи и сравнително малки устни. Семейство Деренцови бяха открили, че животът е скъп. Въпреки че притежаваха необятни имения и заемаха високо положение, в продължение на цял един век те си бяха угаждали с безкрайни посещения на балове, избор на пищни облекла, залагания и намеса в политиката на Санкт Петербург, докато накрая княз Николай Деренцов бе останал съкрушен, когато установи, че дълговете и разходите му значително надвишават приходите. През последния сезон успя да се ожени за млада красавица и хората не спряха да говорят — макар младите красавици да ги има както в Русия, така и навсякъде другаде.

Ала онова, което подтикваше любопитните да говорят, онова, което предизвикваше завист и ревност, бе фактът, че бракът му бе осигурил завидно богатство. Не че хората, сред които семейство Деренцови се движеха, се изразяваха по този начин. Зад гърба му се подсмиваха, че момичето — макар да бе поразителна красавица — бе от семейство на търговец новобогаташ. Баща й бе натрупал милионите си с производство и продажба на кожени изделия.

— По всичко личи, че си проявил небрежност — възмущаваше се Деренцов. — Не искам в посолството си хора, които допускат грешки. Разбираш ли ме?

— Моля ваше превъзходителство да ме извини.

Младежът бе свел глава. Личеше, че Николай Потьомкин искрено съжалява. Наистина съжаляваше, ала не за стореното, защото вината не бе негова, а защото бе ядосал шефа си и той си го изкарваше на него, дори се опасяваше, че ще го уволни начаса. Работеше в посолството едва от два месеца, след като бе успял да се измъкне от отчайваща писарска работа в руската армия и да попадне в дипломатическите среди благодарение на връзките на възрастен роднина в двора — доста далечен и с недотам стабилни връзки. Едва ли щеше да има такъв шанс втори път.

И той като шефа си бе над метър и осемдесет, ала не бе красив като него. Лицето му, белязано от удар със сабя по време на Руско-турската война29, така и не заздравя добре. Червената резка тръгваше от ъгъла на лявото му око и стигаше до горната устна. Той бе със светлоруса коса и почти бели мигли над воднистосини очи. По време на схватката с турския конник бе сграбчил ятагана му с голата си лява ръка и сега три от пръстите му бяха свити, безжизнени. Младият Потьомкин бе разбрал, че или трябва да си дипломатичен, или… няма да постигнеш нищо. На сибирската граница го чакаха пет хиляди акра30 около западнало имение, потънало в дългове, на хиляди километри от цивилизования свят.

Княз Деренцов забарабани с пръсти по бюрото.

— Гафът вече е сторен. Пратеникът на Високата порта ще бъде тук след няколко минути и се налага да разговаряме с него. Да сме наясно още отсега. Срещал си се един-единствен път с тези хора. Разговаряли сте на френски. Откарал си ги до… Докъде?

— Близо до казармите. Не съм сигурен. Почти не съм излизал в града.

— Хм — изсумтя князът. — Нито дума повече. Ясно ли е?

Дрънна със звънче и нареди на ординареца да покани турския гост.