Дървото на еничаря

2.

В харема, в най-закътаната, най-недостъпната част на двореца Топкапъ, султанът се бе отпуснал на възглавниците си и подръпваше нервно сатенената покривка на леглото, докато се опитваше да измисли с какво да се забавлява през идващите часове. Песен, реши той, нека да е песен. Някоя от онези нежни и безгрижни черкезки мелодии: колкото по-тъжни бяха думите, толкова по-игрива бе мелодията.

Известно време лениво се колеба дали да не се престори, че спи. Защо не? Господарят на Черно и Бяло море, владетелят на Румелия и Мингрелия, покорителят на Анатолия и Йония, Румъния и Македония, защитникът на свещените градове, суровият покорител на благоденстващи царства, султанът, падишахът — защо да няма нужда от сън? Особено ако се готви за военна операция, за да си върне властта над Гърция.

Ала той знаеше какво ще се случи, ако опита да се преструва. Беше пробвал преди. Това означаваше да слуша въздишките на прелестната гюзел мома, избрана да сподели леглото му през нощта, последвани от плахите одрасквания по бедрата и гърдите му, сетне сълзите; а през следващия месец целият харем щеше да му отправя укорителни погледи.

След малко тя щеше да е тук. Трябваше да помисли. Най-сигурно бе да я остави отгоре, защото бе доста дебел и, честно казано, не искаше тя да пострада. Де да можете да си легне до Фатима, която бе мека и топла също като него — и да нареди да му разтрият краката.

Краката! Инстинктивно сви колене под завивката. Старите традиции бяха хубаво нещо, ала на султан Махмуд II не му се щеше някое уханно черкезко момиче да се пъхне откъм краката му и да пропълзи до него — както се обслужваха султаните от векове.

В коридора навън се чу шум. Насили се да се надигне на лакът и да се усмихне приветливо. Долови шушукане. Трябва да е от притеснението, обхванало я в последния момент. Да не би отмалялата робиня да се съпротивлява? Малко вероятно. Вече е стигнала дотук: почти до момента, за който е била обучавана, до събитието, на което е посветен целият й живот. По-скоро се разиграваше някоя дребна свада, породена от завист: перлите са си мои!

Вратата се отвори. На прага обаче не се появи накичено с гривни момиче, със закръглени бедра и налети гърди. Старец с увиснали бузи и издуто шкембе се поклони и зашляпа бос към него. Щом зърна господаря си, той се отпусна на колене и пълзешком стигна до леглото, а след това се просна на земята. Остана да лежи на пода, безмълвен и разтреперан като огромен куп желе.

— Казвай? — намръщи се султан Махмуд.

Най-сетне от огромното туловище се понесе тънък писклив гласец.

— Ваше шиятелство, гошподарю мой, владетелю мой — зафъфли плахо робът.

Султанът се намести недоволно.

— На Аллах е било угодно да шагърне с плаща на шмъртта тялото на онаш щерка на щаштието, чиито мечти на ваше шиятелство, моя гошподар, щеше да шбъдне тази вечер.

Султанът се намръщи.

— Да не е умряла? — В гласа му се прокрадна недоверие. Остана стъписан. Нима бе толкова страховит?

— Гошподарю, не шнам какво да кажа. Аллах я е вшел с ръката на друг.

Евнухът замълча, докато мъченически се опитваше да открие подходящите думи.

— Гошподарю мой — осмели се да заговори най-сетне той. — Била е удушена.

Султанът се отпусна тежко на възглавниците. Ето че се оказа прав. Не е било никакво притеснение. Най-обикновена завист.

Всичко беше наред.

— Да викнат Яшим — нареди уморено султанът. — Сега искам да поспя.