Дървото на еничаря

124.

Артилерийски офицер Ченгис Ялмук пъхна пръст под каишката на каската и го прокара от едното до другото ухо, за да намали малко натиска. Служеше в Новата гвардия вече петнайсет години. Беше се издигнал от обикновен войник и преди пет години го назначиха в артилерийския корпус. Единственото оплакване, което имаше за тези петнайсет години, бе каската, която войниците задължително носеха — чуждестранна измислица с кожена каишка под брадичката. Сега вече командваше батарея с десет оръдия и четирийсет момчета.

Погледна към хиподрума и изсумтя. Беше лазил през горещия пясък на Сирия. Беше се сражавал в Армения, когато казаците пробиха защитата на пехотата и атакуваха, а вдигнатите им саби лъщяха на слънцето, конете им бяха плувнали в пот и пяна. Тогава командирът му заяви ясно, че ще застреля всеки, който се осмели да дезертира. Беше научил, че битките означават дни и часове на напрегнато очакване, време, в което отблъскваш всички мисли, време на кратки жестоки схватки, през които мислите те напускат. Оставете тази работа, му се бе искало да каже на командващите офицери.

Ето че бе станал един от тях и забраната да се мисли все още важеше. Сам бе открил, че е така. Сераскерът лично му съобщи заповедите си. Бе минал сред хората като умопобъркан, бе посочил местоположението на оръдията, бе инструктирал войниците, бе повдигнал духа им и бе заявил, че иска подчинение. Ченгис нямаше нищо против, разбира се, самият той бе истанбулчанин, не някой от анатолийските наборници. Затова сърцето му се късаше, че стои в родния си град в пълно бойно снаряжение и не предприема нищо, а градът гореше.

Искаше му се да го бяха пратили при „Султан Ахмед“ или на някое от другите места в центъра, където хората сигурно се опитваха да се преборят с пожара, вместо да му нареждат да използва пушкалата, за да спре народа да не нахлуе в двореца. Но пък заповедите на сераскера бяха изрични. Трябваше да си сверят часовниците и да са готови за преграден артилерийски огън точно след един час. Ченгис Ялмук не се осмели да попита каква е целта на преградния огън. Не разбираше заповедта, ала сераскерът лично бе минал от оръдие до оръдие и бе дал координатите, сякаш не можеше да разчита на командващия офицер.

Междувременно, мислеше си нещастно Ялмук, се налагаше да чакат. Чакаха, а градът гореше.

Забеляза някакъв човек в обикновено кафяво наметало да разговаря с двама от пазачите пред вратата на сарая и се намръщи. Заповедите бяха съвършено ясни. Цивилните нямаха работа в зоната на действие. Този някак бе успял да се промъкне през портата откъм двореца. Ченгис Ялмук изпъна рамене и пое към непознатия. Цивилният трябваше на часа да си замине по пътя, по който бе дошъл.

Преди да успее да измине и пет метра, мъжът в кафявото наметало се обърна и огледа наоколо; един от пазачите посочи офицера и непознатият се насочи към него.

— Чакай сега — започна Ченгис, ала цивилният го прекъсна.

— Яшим Тогалу, имперска разузнавателна служба — представи се той. — Трябва ми сераскерът, при това незабавно. Спешно — добави настойчиво. — Нося жизнено важни разузнавателни сведения.

Ченгис Ялмук примигна. Бе свикнал да се подчинява и познаваше веднага гласа, с който се изричат спуснатите от високо команди.

В същото време Яшим стискаше палци.

Двамата мъже не откъсваха очи един от друг.

Ченгис Ялмук вдигна пръст и посочи.

— Ей там — показа той.

Яшим погледна в указаната посока. Мястото бе зад стената и дърветата, около голямата джамия. Малко по-нагоре и по-нататък.

Пръстът сочеше купола на „Света София“.

— Значи съм закъснял — изрече напрегнато Яшим. — Май се налага да ми покажеш заповедта си.