Дървото на еничаря

60.

Яшим прескачаше през стъпало, когато чу как Прийн пада. На края на стълбите се оттласна от стената и се хвърли към коридора. Тъмнината го объркваше. Долови движение някъде навътре и извика:

— Прийн!

Без да се колебае, направи две крачки напред. Бяха само две, ала те му спасиха живота. В този момент го блъсна невидима сила, която преди секунди щеше да го запрати надолу по стълбите. Усети яростен удар в лицето и дъхът изскочи от дробовете му, когато се хласна в стената отзад.

Докато се бореше жадно за глътка въздух, в ума му се завихриха две мисли. Първо го сграбчи страх, че е закъснял. Втората бе, че убиецът, втурнал се надолу по тъмните стълби, няма да се измъкне толкова лесно.

Протегна ръка и стисна перилата. Движението сякаш напълни гърдите му с въздух и той се изправи на крака. В първия миг остана неподвижен, след това изруга и се хвърли надолу.

Стигна коридора на партера, изскочи на улицата, завъртя се и се огледа. Чернокожият, който чистеше сутринта, се бе проснал в прахта, стиснал две кофи в ръце. Той извърна глава и замахна с едната през рамо. Яшим хукна.

Наоколо все още имаше много хора, и макар да му бе трудно да прецени колко точно са и къде, докато не избегнеше сблъсъка с тях в последния момент, тъй като бе вече тъмно, нещо в начина, по който се отдръпваха, щом го зърнеха, му подсказа, че е на прав път. Когато някой тича през тълпата, мислеше си той, минувачите инстинктивно очакват втори, погнал го по петите: плячка и ловец, преследван и преследвач, ситуация стара като човешкия род, по-стара от Истанбул. В ума му изплува образът на две змии, захапали опашките си. Затича по-бързо.

Стигна до ъгъла и сви наляво, тласкан напред от ярост и инстинктивен подтик да се изкачва, да напредва още и още. Тъмни фигури се отдръпваха от пътя му. На ъгъл, осветен от факлите пред кафене, забеляза как хората се извръщат, за да го огледат, и си каза: „Наближавам.“ Ала уличките бяха тесни. На място, където пътят се разклоняваше в три сокака, той почти спря, ала в следващия миг усети познат мирис, който така и не успя да се сети откъде идва, но поне го насочи накъде да тръгне, затова пропусна осветения сокак и другия, който знаеше, че е задънен, и се втурна по най-тъмния и тесния от трите. Не можеше да определи дали успява да следва убиеца по инстинкт, или благодарение на някаква магия, или просто разпознавайки знаци, над които не се замисляше — едва различима стъпка, предпочитание към мрака вместо към светлината, това, че знаеше коя улица е задънена и коя продължава напред, благодарение на годините, прекарани в Истанбул. Наистина нямаше представа, ала ако спреше, за да мисли, трябваше да се откаже, защото дъхът му влизаше и излизаше от дробовете като побеснял гущер, настръхнал и забил нокти в земята.

Подхлъзна се и протегна ръка, за да се подпре на стената. Остана така няколко секунди и си пое дълбоко и жадно дъх. Пред него трепкаха червени светлинки и озаряваха мрака около малките улични храмове, благодарение на светлините на свещите в цветно стъкло. В този момент разбра накъде отива.

Затича с подновени сили, напълно убеден в правотата си, затова не мислеше и не разсъждаваше, и за малко да събори някакъв човек на следващия ъгъл.

Не се сблъскаха прекалено силно, само раменете им се удариха, ала мъжът залитна настрани и в същия момент Яшим обърна глава и зърна лицето му с изписалите се по него цял калейдоскоп чувства — гняв, объркване и най-сетне някакъв спомен.

— Пожарът! — извика мъжът почти през смях.

Яшим махна с ръка и отново затича, мъжът го последва.

— Ефенди!

Яшим позна гласа. Сокакът завиваше. В далечния край се виждаше светлинна и той мярна онова, което стискаше между зъбите си също като опашката на змия — успя да зърне мъжа, които в следващия миг се скри от погледа му.

Зад него прозвуча глас:

— Видях го! Тръгвай!

Яшим погледна другия мъж с крайчеца на окото си. Беше готов да поднови преследването.

— Мурад Езлек! — изхриптя Яшим. Спомни си пламналите къщи по улицата, почернелия от сажди непознат, който се бе усмихнал и му бе стиснал ръката.

Когато стигнаха до място, където трябваше да избере дали да тръгне наляво или надясно, евнухът се поколеба. Май му бе трудно да се ориентира. Неочакваната поява на Езлек го бе разсеяла. Знаеше, че тича отдавна. Усещаше, че приближава — ала същевременно съзнаваше, че собственият му гняв и объркване топуркат с тежките си стъпки по обикновените сокаци на Истанбул. Онова, което бе взел за вдъхновение, неочаквано се превърна в най-обикновен низ от съвпадения.

— Табакханите34! — извика Яшим. Ето откъде бе миризмата, която бе усетил и му убягваше, а същевременно го бе насочвала. Беше я усетил още в мига, в който убиецът на Прийн го залепи за стената и хукна по стълбите. Тази миризма го бе водила по улиците, беше го насочвала по сокаците, беше му подсказвала дали да поеме наляво или надясно, и макар да не виждаше жертвата, издайническата смрад го водеше.

Решен да не се отказва, въпреки че усети как краката му натежават, той зави наляво по тъмен тесен сокак. Дори в мрака забеляза, че стените от двете страни прекъсват. Светлините на някои места му подсказваха, че подминава нечие жилище, ала през повечето време напредваше в пълна тъмнина между шубраци, където бяха затворени кози и овце в импровизирани обори. Чуваше ги как се наместват, как подрънкват чановете им, на един завой дори се блъсна във врата. Познатият му отдавна бе изостанал, а убиецът не се мяркаше никакъв. Вече не успяваше и да го подуши.

Натрапчивата воня от табакханите бе проникнала навсякъде наоколо.