Дървото на еничаря

53.

Мъжът се изправи неочаквано бързо.

Убиецът си помисли: усетил е миризмата ми. Нищо, тъкмо щеше да стане по-интересно. Бе научен да се промъква като мирис, не като човек. Сега миризмата бе попила по него.

Мъжът подуши.

Хоп.

Изправи се бързо на крака. Стискаше нож.

Откъде се появи този нож?

Убиецът се усмихна. Опипа кесията си. Стисна нещо твърдо.

Мъжът с ножа бе приклекнал, проточил врат.

— Кой е? Какво искаш?

Убиецът не трепваше.

Полъх на вятъра заметна износеното перде на прозореца и то прошумоля. Мъжът с ножа се врътна, след това отново се озърна. Взря се в мрака.

Проточи врат. Бавно извърна глава.

Ослушваше се.

Убиецът чакаше. Наблюдаваше.

Главата на мъжа бе почти в профил.

Убиецът замахна от китката и кордата се стрелна напред. Изтегли я с ожесточено ръмжене и мъжът с ножа изгуби равновесие, докато дращеше с две ръце по шията си.

Убиецът дръпна кордата с всички сили.

Мъжът размаха ръце във въздуха, в напразен опит да напипа кордата. Убиецът излезе от сянката и го повали на пода. Стисна ръката с ножа и пръстът му попадна между сухожилията. Ножът издрънча, когато дланта на жертвата се отпусна.

Убиецът го бе притиснал с цялата си тежест. Посегна към колана си и измъкна дървена лъжица.

Мъжът на пода се задушаваше.

За кратък миг убиецът отпусна кордата. Жертвата си пое въздух, ала той не му стигна. Убиецът заклещи лъжицата с кордата и започна да я усуква.