128.

— Трябва ми придружител, Палевски — обясняваше Яшим. — Нали се сещаш, човек който е на „ти“ със султана. Той ще се зарадва да го посетиш. Нали двамата сте приятелчета, а?

Беше събота сутрин. Дъждът, който барабанеше по прозорците на Яшим, не спря цяла сутрин, което оказа огромна помощ на Новата гвардия при потушаването на пожарите. Благодарение на пробива, направен от оръдията през нощта, пожарът бе ограничен около пристанището, и макар да се говореше, че щетите били огромни, не бе доближил размерите на бедствията от 1817 или 1807 година, или на други пожари, избухвали в същия район през изминалия век. А и пристанището съвсем не бе престижен квартал на Истанбул.

Палевски вдигна ръка и приглади мустаци, за да прикрие усмивката си.

— Точно така, Яшим, приятелчета е най-точната дума. Ще ми се да подаря на султана нещо дребно, което пристигна за мен тази сутрин. Провидението го е спасило от огъня на пристанището.

— Провидението, значи — повтори Яшим.

— Да. Миналия четвъртък забелязах, че цените на стоките доста са паднали, затова поръчах още две каси. Какво ще кажеш?

— Да, струва ми се, че султанът ще оцени по достойнство жеста ти. Не че ще изпие подаръка, разбира се.

— Разбира се, че няма. В него няма мехурчета.

Двамата се засмяха.

— Много съжалявам за убиеца от снощи — продължи Палевски.

Яшим се прозя и поклати глава.

— Не знам какво си му направил. Беше кротък като агънце, когато се върнах. Прийн и приятелката й си приказваха с него. Направо да не повярваш. Не че той каза много, както и трябваше да се очаква, но май компанията им му беше приятна. Прийн каза, че ще го заведе на лекар. Сигурно имаше предвид конския доктор, но нищо. Стори ми се много благодарен, когато му обясних какво става.

— Със знаци ли?

— Да, със знаци. Това е език. Научих го, докато бях в двореца.

— Ясно. — Палевски се намръщи. — Не съм го удрял, да знаеш.

— Знам. Радвам се, че не си. Нали ще минеш да ме вземеш в шест?

Загрузка...