Дървото на еничаря

106.

Яшим стисна малката чаша и погледна доволно как тъмната напитка се утаява. Нямаше нито подправки, нито захар. Тъкмо я подуши, когато над масата му падна сянка и той вдигна изненадан глава.

— Заповядай — посочи отсрещния стол.

Чорбарят се подпря с месестите си ръце на масата и се отпусна полека на седалката. Погледът му пробяга през кафенето — останалите посетители, двете печки, подредените по стената кафеници. Изсумтя.

— Кафето мирише хубаво.

— Прясно сварена арабика — поясни Яшим. — Пекат зърната тук всяка сутрин. Повечето купуват от онова перуанското. Евтино е, ама мирише на тиня.

Чорбарят кимна. Без да отдръпва ръце от масата, той вдигна пръсти и кимна сериозно на собственика, който се бе приближил и поклонил.

— Кафе, много сладко, с кардамон. Без канела. — Собственикът отиде към печката. — Не обичам канела — обясни майсторът.

Обсъдиха възпитано въпроса с подправките, докато чакаха кафето. Яшим бе готов да се съгласи с чорбаря, че да се слага канела в хляба е истинско светотатство.

— Откъде идват тези идеи? — изви недоумяващо вежди майсторът. — Как е възможно!

Яшим сви рамене, без да каже и дума. Майсторът остави чашата и се приведе напред.

— Питаш се защо съм тук. Снощи пазачите не дойдоха на работа. За пръв път се случва. Реших, че ще искаш да знаеш.

Яшим наклони глава. Наистина се питаше защо бе дошъл посетителят му. Гласно рече:

— Предпочитам да говорим за миналото. За времето преди двайсет, двайсет и пет години. Еничарите са предизвиквали неприятности, нали така? Какво точно правеха?

Чорбарят приглади мустаци.

— Подпалваха пожари, приятелю. В корпуса имахме хора, които можеха да насочват огъня също както циганите мечките си. Казвам имахме, всъщност имаше. Аз не съм се занимавал с подпалването. Ала това беше начинът да покажат недоволството си.

— Къде най-често избухваха пожарите?

Майсторът сви рамене.

— На пристанището, на Галата, край Златния рог. Понякога целият град тлееше, като залят с лава. Само да вдигнат похлупака и хоп! Всички разбираха. Опасността плъзваше навред.

Също както и сега, помисли си Яшим. Целият град знаеше за убийствата. Всички бяха разбрали какво става. Всички тръпнеха в напрегнато очакване. Оставаха три дни, докато султанът обявеше фермана.

— Благодаря ти, чорбарю. Ти забеляза ли накъде духа вятърът днес?

Майсторът присви очи.

— От Мраморно море идва. Цяла седмица вее от запад.