Дървото на еничаря

75.

— Негово превъзходителство не си е вкъщи — изръмжа икономът.

През открехнатата врата се взираше в турчина, който натискаше звънеца.

— Ще го почакам — отвърна Яшим. — Моето време не е важно.

Икономът се замисли над думите му. От една страна, това бе комплимент към изключително заетия му господар. От друга страна, в Истанбул никой не казваше онова, което мисли. Огледа Яшим. Дрехите му бяха чисти, макар и семпли. Искаше му се да пипне наметката, за да е сигурен, че е кашмир, но… Този можеше да се окаже важен човек.

— Заповядайте — реши накрая икономът. — В антрето има столове.

Яшим прекрачи прага и седна. Икономът затвори вратата и тя хлопна. Евнухът се настани срещу входа, през който бе минал, и двата огромни прозореца почти до пода. Стълбището от лявата му страна се извиваше зад гърба му и отвеждаше към вестибюла на горния етаж. Икономът мина наперено покрай лакей с перука, застанал изпънат в началото на стълбите, и му каза няколко думи на руски. Лакеят продължи да гледа право напред, без да трепне или да отговори.

— Надявам се да не се наложи да чакате дълго — обърна се икономът, мина покрай Яшим и хлътна в стая от дясната страна.

Яшим седна и скръсти ръце в скута.

Ръцете на лакея бяха отпуснати отстрани.

В продължение на двайсет минути нито един от двамата не помръдна.

Нещо стресна евнуха и той вдигна глава. На прозореца имаше някой. Наведе се леко на една страна и се взря навън, ала онова, което бе привлякло погледа му, вече го нямаше. Независимо от това той не откъсна поглед.

Трийсет секунди по-късно скочи на крака. Лакеят изви очи към него, след това към прозореца, ала навън бе тъмно и не се виждаше нищо.

Любопитството на евнуха бе разпалено. Той се наклони заинтригуван надясно, за да види по-добре. Лакеят разбра, че от мястото, където е на пост, няма да види нищо.

Запита се какво ли може да има навън.

Яшим се усмихна, изсумтя и продължи да гледа, навел глава на една страна.

Лакеят сви пръсти и потри длани.

Забеляза, че непознатият е килнал леко глава, за да следи онова, което ставаше навън. Май нещото се местеше и той се приведе напред.

Яшим бавно се облегна на стола. Изглеждаше учуден. Дори не можеше да осъзнае значимостта на видяното.

Лакеят знаеше, че каквото и да е наблюдавал, то е станало около къщата.

Навън не би трябвало да има никой.

Продължи да се чуди какво е привлякло вниманието на госта. Да не би да е видял светлина? Да не би някой да с обикалял около резиденцията?

Какво би направил икономът? Лакеят погледна турчина, който продължаваше да седи там, където бе и преди половин час. Беше се намръщил.

Беше видял нещо неочаквано, което никой досега не бе забелязал.

Лакеят направи крачка напред, поколеба се, след това пристъпи към входната врата и я отвори.

Погледна наляво. Колоните бяха обгърнати в непрогледен мрак. Излезе навън, направи нова крачка напред и огледа по-внимателно.

Усети, че е станало по-тъмно, и се извърна. Турчинът бе застанал на вратата.

Гостът вдигна ръце с дланите нагоре и сви рамене. След това посочи, че се отправя към портата.

— Тръгвам — каза на турски той.

Лакеят разбра жеста. Безпокойството му нарасна.

Турчинът заслиза по стълбите.

Лакеят изчака да стигне портата и затича по надолу, а сетне сви наляво в мрака.

Усети студа по лицето си и му стана приятно, ала не можеше да си позволи вятърът да разроши безупречните къдри на перуката. Не видя нищо. Хукна към ъгъла на сградата и огледа източното крило.

Повече не посмя да се отдалечи.