Дървото на еничаря

79.

Княз Деренцов погледна австрийския посланик, мъж, чийто врат не се виждаше, с пищни мустаци и шкембе като мях за вино. Бе застанал с гръб към вратата, така че руският дипломат с огромно задоволство наблюдаваше реакцията му. Разговаряше с някакъв дребосък, и щом забеляза изражението на събеседника си, се обърна и погледът му попадна на полския посланик.

Масивната му челюст увисна. Ококори се. Преглътна и лицето му придоби пурпурен оттенък.

Тъп идиот, помисли си княз Деренцов. Полякът се е довлякъл облечен по този начин, за да натрие носовете на Великите сили, които затъкнаха устата на мизерната му нация преди четирийсет години. Само че изражението на този австрийски месар ще достави неизразимо удоволствие на поляка.

Австриецът се опитваше да привлече погледа му и размахваше месестата си ръка като прободена змиорка. Деренцов се завъртя на пета и заговори с втория секретар.

Британският посланик, без да прекъсва разговора си, премести на няколко пъти очи от австрийския си събеседник към княз Деренцов. Покри устните си, за да прикрие напиращата усмивка.

Американският посланик възкликна:

— Не мога да повярвам!

Искаше му се да се приближи до Палевски и да му стисне ръката, ала беше още нов, не само в Истанбул, ами и в дипломатическия протокол. Ще поговоря с него преди края на вечерта, реши той.

Френският посланик се измести незабележимо, така че полският дипломат да влезе в залата, и както трябваше да се предполага, да попадне в малката група около французина.

Имперският капелмайстор Джакомо Доницети, италианец и непоправим романтик, зашепна на първата цигулка. Заплануваната програма от лека германска музика прекъсна дискретно, последва миг, в който партитурите прошумоляха, и оркестърът засвири последната полка на Шопен. Някои от по-досетливите и умните в балната зала изръкопляскаха. Както трябваше да се очаква, княз Деренцов продължи разговора си.

Султан Махмуд избра същия момент, за да влезе в залата. Чу аплодисментите и усети как самочувствието и настроението му се възвръщат — наистина ненавиждаше подобни международни събития, — и смело пристъпи към френския посланик.

По-късно обясни на майка си:

— Според мен изглеждаше изключително добре. Също и Конкорде. Де да имахме един такъв полк, бляскав и пъстър. Палевски приличаше на един от нас.

— Това го разбирам — прекъсна го остро валиде султан. — Не мога да разбера обаче защо трябваше да го заключваш.

Султанът сви пръсти.

— Не ставай смешна, валиде. Никого не съм заключвал. Просто го ескортирах до усамотена стая. Аз… поговорих с него по-късно. Направих същото и с руснака, Деренцов, и трябва да ти кажа, че всичко е по негова вина. Да предлага дуел. И то под носа ми!

Валиде разбра накъде бие. По неин съвет преди няколко години султанът бе издал официален декрет, одобрен и от улема40, с който забраняваше дуелите в границите на империята. Декретът бе насочен срещу планинците черкези, чиито вражди бяха предизвикали скръб и безпокойство в харема на султана и бяха подразнили силно валиде султан, ала се отнасяха и за избухливите чужденци около Галата.

— Британският посланик отвел Палевски близо до руснака — обясняваше султанът. — Така че вината е негова. Не бях около тях, но очевидно Стратфорд Канинг е положил усилие да привлече вниманието на Деренцов и руснакът се обърнал толкова рязко, че блъснал с лакът чашата на Палевски и шампанското оляло ризата му. Знаеш ги какви са. Всъщност, не можеш дори да си представиш. Деренцов твърди, че е бил обиден. Полякът извадил кърпичка и започнал да попива шампанското, плиснало по гърдите на руснака — хи-хи-хи!

— Махмуд!

— Смешно е, валиде. Руснаците се правеха, че не забелязват присъствието на Палевски. Открай време се правят, че той не съществува. И видиш ли, Деренцов го предизвиква на дуел с пистолети на зазоряване, а в същото време полският посланик го бърше със салфетка!

Валиде не успя да устои на смешната ситуация.

— Какво каза полякът?

Махмуд се залюля със затворени очи.

— Ами, каза… хи-хи-хи… каза… ха-ха-ха… „В такъв случай приемам предизвикателството. Можете да използвате вашата кърпичка!“ Хи-хи-хи!

Валиде султан не се бе смяла от години. Остави се да бъде заразена от смеха на сина си. Бе минало много време, откакто за последен път бе присъствала на тържество, ала си спомняше колко глупаво изглеждат мъжете, когато се съберат.

Султан Махмуд най-сетне се успокои и само от време на време избликналият смях прекъсваше разказа му.

— След това се наложи да ги разделя. Полякът се държа любезно и тръгна без приказки. Поговорих с него и го отпратих. Деренцов ръмжеше, когато го посетих — дрънкаше нещо за нарушаване на дипломатическите права и разни подобни дивотии. Оставих го да се наприказва и му напомних за закона против дуелите със същите думи, които използвах пред полския посланик. Обясних, че отличителна черта на цивилизованите нации е уважението към законите, подчертах, че разбирам, как някои нации се ръководят от различни принципи, но в рамките на моята империя дуелите са забранени. Затова, изтъкнах аз, има закони, при това закони, които ще бъдат утвърдени и разяснени след броени дни. Казах, че междувременно искам да чуя извинението му.

— И какво?

— Ако трябваше да го пусна, след като чуя извинението му, руският посланик още щеше да виси в онази стая. Дочух, че мърмори — сигурен съм, че бяха псувни, — това беше знак на примирение и му го казах. След това му позволих да си ходи и излязох от стаята.

— Flute, mon brave41! Колко си ми умен!

Валиде стисна сина си за ушите и го целуна.