Сексът и комунизмът 2

11.

Благодарение на родителите си Лола беше наясно и с този казус, но никога не беше предполагала, че ще седи на една маса с един от най-силните мъже на НРБ, ще живее в апартамента му, ще яде от храната му, ще се вози в колата му, ще ползва някои от привилегиите му и няма да има право на мнение. Дори и да се опиташе да има мнение, то нямаше да има грам значение, ако Орлин Колев решеше, че няма значение. Въпреки двайсетте си години, Лола прекрасно знаеше, че се намира в изключително слаба позиция и не само заради майка си трябва да слуша и да се подчинява. А Колев имаше да казва нещо важно. Когато идваха от човек като него, важните теми бяха силно притеснителна новина. Стомахът й се беше свил от лошо предчувствие.

Тъкмо мислеше, че най-накрая ще започне реалният разговор, когато „чичо Орлин“ стана от масата и тръгна към кухнята. Като че ли си играеше с търпението й нарочно.

- Донесъл съм чудесен сладолед. В тази жега ще ни се отрази много добре. Колко лъжици искаш, Лили?

Сега пък сладолед по средата на разговор, който явно засягаше бъдещето на детето й. Но какво общо имаше с бъдещето на детето й един напълно чужд за нея човек, който никога, ама никога нямаше да й стане близък? Защо трябваше да го търпи? Отговорът беше прост - защото всички търпяха.

- На мен не ми слагай, искам само да го опитам! - извика след него Маруся.

- Не, благодаря, не ми се яде...- мрачно отговори на поканата Лола.

- Няма не искам, нали знаеш вица? - Колев се разсмя весело от кухнята и не го разказа, слава богу. - Слагам ти три топки, една за теб, две за бебето. Трябва хубаво да го охраним.

Лола завъртя отегчено очи, детето й не беше прасе. Майка й я изгледа лошо и вдигна назидателно пръст да мълчи. Колев се върна със сребърен поднос с три сребърни купички и три сребърни лъжички.

„Дано няма история и за подноса сега, няма да издържа вече...“ помисли си Лола.

- Красив е, нали? - ехидно усмихнат, Колев отново бе отгатнал мислите й. - Принадлежал е на бившия собственик на Юнион клуб, купих комплекта от един антиквар на безценица.

„Сигурно така из цяла София се разпродават вещите на семейството на татко и баба... Този поднос може да е бил и наш...“ ядно помисли Лола и наведе очи, за да не се издаде.

- Яжте, докато не се е разтопил - Колев лакомо облиза първата си лъжичка сладолед. - Кеф. Сега вече можем да продължим да си говорим разхладени. Мислех си следното. Защо ние с майка ти да не осиновим детето?

В първия момент Лола не можа да асимилира какво й се казва, само погледна майка си с широко разтворени от изненада и внезапен, ужасен страх, очи. Сърцето й заби учестено, дланите й се изпотиха, устата й пресъхна. Маруся или се направи, че не забелязва страха й, или наистина не го забеляза, заслепена от блестящата идея на съпруга си. Усмихна й се и кимна окуражаващо.

- Да го обсъдим, Лоли!

Колев я гледаше с очакване и леко присмехулно, докато примляскваше от удоволствие.

- Ама... защо ще го осиновявате?! Аз съм... жива... Осиновяват се само сираци...

- Спокойно, всичко ще ти обясня... Няма нужда да решаваш нищо веднага, имаш много време до раждането на бебето, през което можеш да мислиш. Но съм убеден, че това ще е добро решение и за двама ви. Сега просто искам да ме изслушаш внимателно, а после можеш да ме питаш всичко.

Колев старателно обра с лъжичката и последните остатъци сладолед от купичката и я отмести настрани, кръстосвайки спокойно ръце. Маруся най-после видя ужаса на дъщеря си. Явно трябваше веднага да се намеси, но беше между чука и наковалнята. Когато Орлин й сподели идеята си, в първия момент тя също се стресна, но след като й обясни мотивите си, не й се видя никак лоша. Знаеше, че Лола ще бъде против, и трябваше да действа внимателно, за да не стане конфликт между нея и мъжа й. Усмихна се успокоително и топло.

- Лоли, чичо ти Орлин ми сподели тази възможност преди известно време, дълго разговаряхме и през всичкото време мислех само за това, кое ще е най-добре за теб и бебенцето... Нищо друго не ни е занимавало, само вашият интерес. Заслужава си да се помисли, а и както чичо ти Орлин каза, няма защо да се бърза. Нищо не казвай сега, дай да помислим.

Лола гледаше с празен поглед и не чуваше нищо. Не можеше да повярва, че това й се случва. В главата й се върнаха всички разкази на майка й за Лариса, както и за осиновяванията на внуци от високопоставените им дядовци. Те искаха да направят същото с нея. На всичкото отгоре Орлин Колев не й беше нито баща, нито свекър, не й беше абсолютно никакъв! Как можеше майка й да му има такова доверие! Как е възможно! Очите й се напълниха със сълзи. Разбра, че беше напълно сама. Маруся нямаше да я защити. Прилоша й. Изправи се от стола, залитайки. Майка й се стресна, виждайки я пребледняла, и скочи да я подкрепи. Лола обаче я отблъсна.

- Махни се, остави ме на мира...

Колев наблюдаваше сцената със Странно, меко изражение, очите му гледаха почти с нежност, дори леко тъжно.

- Лошо ли ти стана, миличко? Орлине, да оставим този разговор за друг път, на детето му е зле...

- Разбира се, никой не ни гони. Лили, не се притеснявай, моето момиче, както казах, има време да го обсъдим... Върви полегни... Няма нищо по-важно от това ти да се чувстваш добре.

Отново й се зави свят, подпря се на вратата и за секунда затвори очи. Трябваше да се махне от тази къща и от този човек. Нямаше друг избор.

- Никога няма да ви дам детето си да го осиновите. Аз съм майка му, вие нямате право... Никога, да знаете!

Погледът на Колев остана все така премрежен от нежност и лека тъга. Зад гърба й направи знак с очи на Маруся да мълчи. Говореше с най-мекия си, дълбок, топъл глас.

- Няма проблем, миличка, само подхвърлих идеята. Не се тревожи за нищо, иди да си почиваш. И ако имаш нужда от нещо, дай знак.

- Върви си легни! Ще ти донеса чайче - извика Маруся след дъщеря си.

- Не ти искам чая, оставете ме на мира! - изкрещя от коридора Лола.

Заключи се в стаята си и се захлупи по очи на леглото. Животът й ставаше все по-непоносим. И не виждаше никакъв изход нито за себе си, нито за детето си. Поне баба й да беше жива. Майка й и баща й я бяха предали, единият с брака си, другият с бягството си.