Сексът и комунизмът 2

29.

Стаята на Анастасия беше такава, каквато я беше оставила, преди да отиде на фаталната среща с Колев в министерството. Среща, за която нито Маруся, нито Лола знаеха. На нощната масичка до леглото, върху дантелена покривчица, стояха лекарствата й за кръвно, както и шишенце с любимия й „Eau de Cologne 4711“. На фотьойла до прозореца, на който обичаше да чете с книга, обърната към светлината, беше метната сивата й жилетка от мериносова вълна, която Маруся й беше донесла от Париж. На масата до фотьойла стоеше фина вазичка от китайски порцелан, в която имаше отдавна увехнала бяла роза. Лола внимателно я извади от вазата и я прибра между страниците на любимата на баба й „Анна Каренина“. Сухите, пожълтели листенца останаха на мястото си, здраво закрепени за ствола. Помисли си, че ако паднеха, щеше да се случи нещо много лошо, след което се ядоса на глупавото си суеверие. Листенцата на изсъхнала роза нямаха нищо общо с реалността.

Отвори книгата пак да види розата - от движението едно листенце се откъсна и полегна само на страницата. Още повече се ядоса, това бяха наистина глупости.

Не понасяше гробища и не беше стъпвала на гроба на баба си. Не искаше да я помни по никакъв друг начин освен жива. Гробовете бяха за хора, които имаха нужда от конкретност в скръбта - напълно нелепа според Лола. Тази стая беше единственото място, което искаше да запази в сърцето си. Докога щеше да й е мъчно? Колко траеше болката от смъртта? Изглежда, завинаги.

Легна на леглото на Анастасия. Минаха часове, денят си отиде, отстъпвайки място на здрача, разстлал се над нея като хладна, но уютна завивка. Мракът и тишината я връщаха в миналото отново и отново, без да може да си представи бъдещето. Светлините на колите от улицата бяха единствената й връзка с живота отвъд тази стая. Пустотата на дома като че ли извираше като черна дантела, тръгваше по стените, по сградите наоколо, по улиците, обгръщаше целия свят. Изглежда, че това беше дъното. Или едно от дъната, които човек можеше да стигне в самотата си.

И в този момент почувства отчетливо и силно гъделичкане в корема, последвано от леко подритване. Не беше сама. Съществото в нея й даваше знак да се стегне, да не забравя, че не е сама. Изправи се рязко и седна на леглото. Стига самосъжаление, каквото било, било. Нямаше право да се чувства по този саморазрушителен начин. Заради нея в момента детето й се бореше с нейните призраци, не беше честно спрямо него.

Изведнъж Лола загуби страха си от огромния апартамент, който дишаше, въздишаше, скърцаше и странно потропваше от време на време. Детските страхове бяха изместени от напълно реалното подсещане с гъделичкане и подритване, че вече нито тя е дете, нито на някого му пука дали я е страх, или не. Може би това означаваше, че наистина най-накрая е станала възрастен човек.

Страхът от мрачните, студени коридори беше изместен от страх дали щеше да успее да гледа детето си добре. Толкова много неща не знаеше, но едно беше сигурно -трябваше да бъде силна. Реши да изброи нещата, които не знаеше.

Не знаеше кога ще види баща си, не знаеше дали някога ще срещне истинската любов, не знаеше как ще живее в общество, просмукано от враждебност, не знаеше как щеше да направи от детето си силен човек, а после не знаеше дали то щеше да е щастливо в свят, в който силната индивидуалност предизвикваше омраза и завист. Не знаеше нищо, освен че беше съвършено сама. Страхът от тъмното и призраците от миналото бяха несравними със самотата. Не се заблуждаваше, че майка й можеше да я преведе през това царство на Хадес - знаеше, че Маруся беше част от мрака, колкото и да я обичаше. Чувстваше се като Персефона от любимите й „Старогръцки легенди и митове“, но една друга Персефона, останала завинаги затворник на долния свят. Колев нямаше никога да я пусне в горния, майка й щеше да бъде на негова страна. И писмото от баща й всъщност нямаше никакво значение, колкото и добронамерен да изглеждаше жестът.

Денят й мина в ступор.