Сексът и комунизмът 2

23.

След прекрасната вечер с малката курва в Руския, Колев обмисляше най-подходящата стратегия по отношение на писмата на Стефан Карамихов до дъщеря му. Ако започнеше да пропуска по някое и го поднесе така пред Лола, че тя да знае, че това се случва благодарение на неговото застъпничество пред ДС, със сигурност щеше да я спечели на своя страна. Можеше да пропуска картички за рождените й дни, както и за големите празници.

Орлин Колев следеше внимателно как се развива животът на Стефан Карамихов в Германия. Така, както навремето беше следил живота на майка му Анастасия и семейството му в София. Това, което научаваше от подробните и нежни писма до дъщеря му, не само че не му харесваше, а и го дразнеше неочаквано много. Беше разочарован от себе си заради неспособността да контролира гнева си за всичко, свързано с Карамихов. Дори разстоянието не помагаше да не мрази врага. Може би просто трябваше да престане да чете писмата му и да спре веднъж завинаги да се занимава с тази отрепка. Така или иначе, малката буржоазна курва щеше да се пречупи и да свикне, така както се пречупваха всички. Не един наследник на голям, богат буржоазен род беше приел да сътрудничи на ДС само и само да има възможност да следва и да живее нормално. В този случай обаче това не беше необходимо - дъщерята на врага живееше в собствения му дом, пък и от страна на майка й беше тяхно момиче. Глупости! Беше всичко друго, но не и тяхно момиче. Онази кръв не само вода не ставаше, а и като че ли се сгъстяваше с времето. Ако спреше да чете писмата, все едно оставяше врага свободен, което беше равносилно на поражение. А врагът очевидно страдаше за дъщеря си, но също така беше напълно ясно, че е като риба във вода в онова общество. Колев просто не биваше да позволява на емоциите да го разфокусират от крайната цел. Всички средства оправдаваха постигането на пълен контрол над най-скъпото на Карамихов.

А Стефан Карамихов консумираше свободата си като човек, живял цял живот в пустиня и изведнъж озовал се до извор с хладна, сладка вода. Гълташе жадно цялата пъстрота и изобилие на свободния свят, в който всеки получаваше според труда и възможностите си, а не според тавана за равенство, сложен от партийците. Статутът на репресиран от комунистическия режим му помогна да се устрои много бързо. Моментално получи разрешение за работа и благодарение на перфектния си немски и безупречните си маниери, бързо си намери място в проектантско бюро.

Всеки нов плик от Германия беше дистанционен шамар за Орлин Колев. Разпечатваше го с неприязън, съчетана със задъхано любопитство. И с все по-явните успехи на Карамихов, нарастваше и завистта и омразата му към сина на Анастасия. Тези проклети очи, тази проклета осанка и поведение, те бяха виновни за всичко. И освен това Анастасия съвсем окончателно му се беше изплъзнала, като умря внезапно.

Не се чувстваше ни най-малко виновен за смъртта й, въпреки че беше чул, че получила инфаркт на улицата веднага след срещата им. Не изпитваше нито радост, нито злоба, а само студено, тихо тържествуване, че по-силният все пак беше той. И винаги щеше да бъде той. Нищо че тя си беше отишла пак с това дистанцирано, привидно примирение, с което някога му се беше отдала. А той се беше провалил. Пред нея и пред себе си.

Мисълта, че синът й също му се беше изплъзнал, беше вбесяваща. Надяваше се, че в Германия ще работи я като чистач, я като мияч на чинии, но гадината явно щеше да се реализира добре в гнилия капитализъм. Не можеше да потисне безсилния гняв срещу самия себе си, защото в крайна сметка той беше виновен за това - ако навремето не се беше смилил и ги беше оставил да гният на село, сега нямаше да се пържи в ада на задграничния, предателски успех на Стефан Карамихов. Беше късно за съжаления, станалото беше станало, урокът беше, че да проявяваш каквото и да било благородство към тези хора, е вредно.

Сега обаче най-важното, а и все по-сладко и приятно нещо беше, че малката курва е в ръцете му. По-добро и болезнено отмъщение на този гнил род не можеше да бъде измислено. Не само нямаше да допусне Лилия Карамихова да му се измъкне, но и щеше да направи бъдещият внук на Карамихов свое дете. Дете, възпитавано от него здраво, по комунистически.

Лола беше вече оформен човек, едва ли щеше да може да я промени съществено, но детето й щеше да е моделирано от него и Маруся, без никакви буржоазни, морално разкапани влияния. Колкото и да беше интелигентна, малката курва беше достатъчно празноглава и развратна. Без мъж, без опората на баба си и баща си, след като родеше, нямаше да има друг избор, освен сама да им предаде бебето за отглеждане, за да може да се влачи с разхайтените си компании по барове и ресторанти. Нямаше нищо по-важно от това детето да се роди нормално и здраво.

Колев виждаше, че от страдание по баща си, баба си и този клоун Тенев, малката курва почти не се хранеше. В името на здравето на детето той трябваше да намери начин да се справи с депресията й. Трябваше да я спечели, да я приобщи, тя да повярва в добрите му намерения. Това щеше да се случи много лесно с помощта на писмата от баща й, които той лично щеше да й дава.

Обаче със Стефан Карамихов трябваше да се действа безмилостно, по друг начин. Въпреки че беше далече, не беше недосегаем. Предателите трябваше да бъдат наказвани жестоко. Разбира се, пред Маруся Колев беше изпълнен само със съчувствие към положението на дъщеря й, а за Стефан се изказваше умерено, подчертавайки, че го прави само защото той е баща на Лола, а тя вече е част от тяхното семейство. Така или иначе, Маруся изобщо не подозираше за връзката на съпруга си със семейство Карамихови. Никой не знаеше за съществуването й, освен Анастасия, а тя беше мъртва.

Докато четеше писмата на Карамихов до дъщеря му, от яд, без да може да се контролира, Орлин Колев ставаше от бюрото и нервно се разхождаше из кабинета. След това се усещаше и още по-ядосан на себе си заради слабостта си, насила забавяше ход. В последното писмо Карамихов разказваше за новата си работа, както и за новата кола, която си беше купил на изплащане - последен модел БМВ със стереорадио и касетофон. Кой в България имаше такава кола? Никой. Дори и синовете на членовете на Политбюро караха едни никакви мазди, заради добрите връзки, които беше установил с Япония. Дори и той не можеше да си внесе такава лична кола. А Карамихов не беше богаташ, а нов емигрант. Имаше нещо сбъркано в това един емигрант да може да си купи такава кола, а министърът на външните работи да не може. Само защото България беше комунистическа държава и всички трябваше да бъдат равни. Дори му минаваха еретични мисли като тази - откъде накъде министър трябваше да бъде равен например с директор на предприятие?

И въпреки това пак имаше повече от оня. Беше по-силен и успял не само защото караше служебен мерцедес последен модел, а и защото имаше шофьор. И беше станал министър, беше стигнал до върха на тази държава, връх, до който Карамихов никога нямаше да достигне нито в България, нито където и да било по света. Мерцедесът беше по-скъпа кола от БМВ-то, пък и по-елегантна и баровска. Да, народът се дразнеше от тези коли, но Колев и съратниците му от ЦК и Политбюро бяха давали живота си за този народ, какво толкова, ако караха малко по-хубави коли от останалите!

Тези мисли го подлудяваха. Защо се сравняваше с тази жалка емигрантска отрепка?! Осъзна, че докато не вземеше мерки срещу Стефан Карамихов, нямаше да миряса.

В едно от писмата си наглото копеле описваше нелепите си мечти за околосветско пътешествие заедно с дъщеря си. Явно се надяваше, че рано или късно тя щеше да отиде при него. Тъпанар! Това щеше да се случи само през трупа на Колев.

- Никога! - толкова се ядоса, че чак го произнесе на глас. Стресна се от гласа си и се зачете пак.

На всичкото отгоре и пишеше добре. Разказваше увлекателно за начина, по който е устроено западното общество, как хората са свободни да говорят това, което мислят, да не се чувстват постоянно следени и подслушвани и как всеки наистина получава според труда си. И ако си трудолюбив и умен, парите няма да закъснеят, можеш и милионер да станеш. Колев се загледа през прозореца.

„Милионер... Само пари са им в главата на тези буржоазни боклуци. Беше грешка, че не ги избихме до крак, както Ленин изби царското семейство. Трябваше да последваме съветския пример. Допуснахме голяма грешка...“

Не искаше да признае пред себе си, че изпитва нездравословен интерес към гнилото западно общество. Пътуванията бяха едно, но гледната точка на този нагъл нещастник го вбесяваше. Дори и отдалече не изпускаше възможност да налива в главата на дъщеря си покварата на Запада и да я развращава. Трябваше да се вземат твърди мерки колкото се може по-скоро. На всичкото отгоре кой знае какви лъжи за България разпространяваше в Западна Германия, за да се хареса на ония. Трябваше да се действа незабавно. Постепенно в главата му се избистри план. Обади се да поиска среща със стария си другар генерал Везенков, шефа на българското контраразузнаване.