Сексът и комунизмът 2

26.

Лола се заприготвя този път съвсем спокойно, учудващо и за нея самата, без никакво раздразнение от поканата. Мантрата „може би не е толкова лош“, съчетана с доброто му отношение към нея, най-накрая проработи. Облече си новата широка рокля в пастелни цветове, която майка й беше купила с връзки директно от завод „Витоша“, където произвеждаха дрехи за износ на Запад.

Този път не прекали с грима, сложи си само малко бледосини сенки, спирала и бледорозово червило. Пръсна си от „Диора“, подарен й от Колев, и зачака, надничайки през прозореца. Хм, като че ли започваше да огладнява. Щеше да си хапне с удоволствие скара в „Под липите“.

Мерцедесът пристигна и Лола затича надолу по стълбите. Колев я посрещна усмихнат, изглеждаше истински радостен, че я вижда. Разцелува я по двете бузи, миришеше приятно на свежо избръснат мъж и на парфюма на баща й. Това беше гадно. Лола издебна момента, в който той се качваше в колата, и изтри бузата си с опакото на ръката. Айде чак пък толкова да не са си близки. Не понасяше целувките на майка си, камо ли пък неговите. Въпреки че имаше нещо приятно в това такъв хубав възрастен мъж да се държи нежно с теб. Не, нямаше да се чувства виновна от тези си мисли. И все пак...

Шефът на „Под липите“ ги чакаше сервилно усмихнат, отвори вратата на Колев първо, после и нейната. Ядоса се, защото всички хора от масите наоколо се втренчиха в тях с познатите каменни безизразни лица. Естествено, че мислеха, че е гадже на този дърт чичко.

Настаниха ги на най-хубавата маса навън, като между тях и другите маси бяха оставили разстояние. Тя седна с гръб към тежките погледи на смълчалите се клиенти на заведението и въпреки това чувстваше очите им върху себе си. Главата й започна да фабрикува сценарии, изпълнени с омраза към нея, защото нямаше съмнение, че мислеха, че е любовница на Колев. Привилегирована, глезена и мразена. Имаща. Гледана. Щастлива.

Разбира се, на никой не му минаваше през ум, че няма как да си щастлив, когато си обграден от омраза.

Возеха я в мерцедес с шофьор. Докато те караха лади, жигули, москвичи и трабанти. И чакаха с години, докато им дойде редът за кола, защото колите не се продаваха свободно. Само с връзки или с безкрайно чакане. По дяволите, защо се беше съгласила да излезе пак с него.

Колев отгатна мислите й веднага, виждайки смръщеното й лице.

- Гледката към гората определено е по-хубава от дежурните алкохолици, нали?

- Следващия път ще дойда с такси - рязко отговори Лола, а Колев се разсмя доволен. Тя явно имаше намерения да има следващ път.

- Напълно те разбирам, другарите се дразнят, че дойдохме с мерцедес, но да не ти пука. Това не нарушава принципите за равенство, аз все пак съм министър и когато дойдат гости от чужбина, не можем да ги возим в лади и москвичи...

Лола вдигна вежди предизвикателно и го стрелна с поглед.

- Защо не? Чужденците знаят, че идват в комунистическа държава... А руснаците произвеждат чайки, защо не се возиш в чайка?

Колев леко се наведе напред и прошепна шеговито:

- Бих искал да се возя в чайка, повярвай ми, външно тя не отстъпва на мерцедеса, но не искаме да изглеждаме зле в очите на чужденците, нали?

Пълни глупости! Чайката беше ужасно грозна и Колев веднага реагира на скептично-ироничния поглед на Лола. Държеше се като младо момче на среща. Не можеше да се познае.

- Истината е, че са скапани коли и харчат ужасно много бензин, за разлика от мерцедеса...

Лола го прекъсна подигравателно:

- Това не са ли двойни стандарти?

Погледът на Колев за част от секундата се вледени. Малката курва уникално приличаше на баща си. Същата арогантност и чувство за превъзходство. Бързо върна благия си поглед и продължи, все едно че не го беше прекъсвала:

- Руснаците и Германия победиха, и освободиха света от злото, но не се научиха да правят коли като немците. А и от гледна точка на сигурност, чайката е ужасно тромава, докато мерцедесът вдига скорост моментално. Но това да си остане между нас...

И й намигна тарикатски. Лола му се усмихна кисело. Звучеше логично - с онази, „тяхната“ логика, за която й беше говорил баща й. Окей, нямаше да си разваля вечерта заради тези тъпаци. Поръча си мешана скара. Изведнъж усети рязък, почти до гадене, глад. Колев доволно я потупа по рамото.

- Само така, моето момиче, да нахраним юнака!

- Откъде пък знаеш, че ще е юнак, а не юначка?

- Знам, ще видиш. А майка ти ще бъде страшно щастлива да види загладени бузи, като се върне.

Глупости! Този съвсем се разлигави. Слава богу, шопската й салата дойде бързо и започна да яде, само и само да не се налага да си говорят. Колев отпи две големи глътки уиски една след друга и доволно си пое дъх.

- Разхлади се най-после. Каква приятна вечер. Добре че се нави да вечеряш с мен. Без Маря е много самотно вкъщи. А и без теб. Искам да обсъдим малко как ще действаме с бебето.

- Какво да обсъждаме, като се роди, ще действаме като с всяко бебе - Лола отговори с пълна уста прекалено бързо.

- Месец преди това ще организирам срещи между теб и майка ти и жени, които гледат деца и са с добри препоръки. Трябва да намерим най-доброто.

- Окей...

След второто уиски Колев бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плик. Сложи го на масата точно пред себе си.

- Сега имам нещо за теб. Ще те направи много щастлива.

Сервитьорът донесе мешаната скара и Колев дръпна плика обратно към себе си. Лола се изненада какво пък имаше в този плик, щеше да е малко глупаво да й дава пари зад гърба на майка й. Нямаше да ги вземе. В никакъв случай!

- Нямам нужда от пари, имам си...

- Не са пари, сега си изяж скарата и после ще говорим... Гошо, нали месото е прясно? - Колев се обърна към сервитьора, който взимаше свободните чинии.

- За вас винаги, другарю Колев, моля ви, не се съмнявайте...

- Хахаха... За нас винаги, а за другите може и старо...

Сервитьорът се поклони леко, без да реагира на репликата.

- Искате ли да извикам шефа, той винаги поръчва за вас най-доброто!

Колев го отпрати с ръка.

- Няма нужда, вярвам ти... Добър апетит, миличка!

А на Лола отново й се отяде заради този плик. Какво ли имаше в него?! Започнаха да се хранят в мълчание - тя с нежелание, а той с явно удоволствие от храната. Маниерите му бяха добри дори и според изискванията на баба й. Тайно поглеждаше към изсеченото му, все още привлекателно лице, и реши, че всъщност в него имаше нещо човешко. Не беше партиен робот.

Кебапчето й се опря, след като омете едно кюфте, едно шишче и едно свинско каре с класическата гарнитура от боб, лютеница и пържени картофи. Изпи една кола почти на екс и се облегна назад преяла. Отдавна не се беше тъпкала така. Колев също омете чинията си и се облегна назад с вид на щастлив човек. Сервитьорът отсервира чиниите им на секундата и донесе още едно уиски. Орлин добре си пийваше, докато я нямаше майка й. Добре че не го правеше пред нея.

Той пак сложи ръка на плика и го приплъзна към Лола.

- Да разбереш, че не съм толкова лош, за колкото ме мислиш.

Сърцето й подскочи. Посегна към плика, но ръката му остана отгоре. Погледът му се промени, стана сериозен и някак безизразен. Като че ли хлад лъхна от него. Внезапно Лола леко я втресе, но се овладя.

- Секунда. Точно това, което си мислиш, е. Писмо от баща ти.

Задъха се от вълнение, ръцете й се разтрепераха, стана й студено. Колев видя как зениците на очите й се разшириха и пред него отново се появи Анастасия. Беше дяволски хубава, дори под широката рокля се виждаше идеалната фигура и красивите й, повдигащи се учестено гърди. Неговата нова Анастасия се казваше Лола. И й беше студено. Съблече сакото си, стана и я загърна. Трепереше. Милото момиче. Обаче трябваше да почака още малко, да се поизмъчи за последно. Колкото по-слаба и зависима от него беше, толкова повече я харесваше.

Извади тежката й кестенява коса изпод сакото и видя на врата й малка кафява бенка. Изпита неудържимо желание да я целуне. Едва се овладя, седна обратно на мястото си и отново сложи ръка на писмото. Видя, че Лола задържа за миг поглед върху ръката му. Знаеше, че има хубави ръце с дълги пръсти, нетипични за селянин. Горката. Беше още по-красива - пребледняла и с почти черни очи с разширените от емоцията зеници.

- Благодаря, Орлине, от вълнение ми стана студено... Не мога да повярвам, страшно ти благодаря...

Тонът му стана почти строг. Изведнъж Лола напълно загуби ориентир. Не знаеше какво се случва, знаеше само, че майка й я нямаше за подкрепа, почувства се сама и уплашена. Страхът я превзе, беше съвсем сама с този чужд и опасен мъж.

- После ще ми благодариш. Сега да ти обясня някои неща. Не се заблуждавай, че това променя нещо. Трябва да знаеш, че издействах с големи връзки, залагайки доброто си име, от време на време да получаваш новини от баща ти. Знам колко важно е това за теб и за здравето ти...

Да, здравето й, моментално с горчивина си помисли Лола. Колев не се интересуваше от нея, тя трябваше да е здрава заради внучето „му“.

Веднага смени тона. Трябваше да я успокои. Да не загуби малкото трудно спечелено доверие.

- Не се страхувай от мен, моля те. Искрено ти съчувствам за начина, по който загуби двама близки хора едновременно. А и трети, да не ти напомням за онова лайно Тенев... Затова и направих невъзможното, за да знаеш, че баща ти не те е забравил, колкото и да не одобрявам, че те изостави. И заради какво? Заради едно материалистично общество без човешки ценности. Аз не бих постъпил така. Сега за мен най-важното е да си щастлива, защото сме семейство. Ето,заповядай!

Погледът му отново беше омекнал, гледаше я с цялата нежност, на която беше способен. Ръката му плъзна плика към нея. Лола не го взе, стана от стола и го прегърна. Сърцето му пак заби учестено. Може би имаше шанс дори да го заобича. Беше преценил правилно.

- Нямам думи да ти кажа колко ти благодаря, чичо Орлине, просто... ще умра от радост! Ще го прочета вкъщи...

Лола се върна на стола си и изведнъж се разтресе от рев. Мъката, която беше събирала толкова време, се отприщи и тя не можеше да я спре. Прибра писмото с треперещи ръце в чантата си. Колев скочи, виждайки любопитните зли погледи на хората от околните маси, прегърна я и даде знак на сервитьора, че си тръгват. Изведе я бързо от ресторанта и седна до нея отзад в мерцедеса. Там тя се разхлипа на свобода. Не й пукаше какво мисли шофьорът.

- Ох, не мога да спра... Не знам какво ми стана...

Погали я по главата. Подаде й носната си кърпа с монограм ОК. Не само баща й беше „цивилизован“, както „те“ обичаха да казват. Този път тя я взе.

- Не се притеснявай, поплачи си...

Лола се изсекна и се облегна назад. Огледа се и видя, че шофьорът не кара надолу към центъра, а нагоре, към блока на Орлин.

- Страшно ти благодаря, но искам да си го прочета вкъщи...

Колев незабележимо стисна зъби, преди да отговори. Щеше да е добре в този момент да е около него, ако не пред очите му, то поне в дома му. Нямаше нужда от повече свобода, щеше да й се отрази зле.

- Не е ли по-добре да не си сама тази вечер?

Погледна го умолително и сърцето му пак трепна от жал към нея. Беше трогателна с подутия си нос, очи и устни. Спонтанно я придърпа към себе си и я прегърна през раменете. Усети как тялото й се опъна в ръцете му, но не го отблъсна. Заля го топлина и като че ли цялото му същество се изпълни с живот. Нежният й бял врат с малката бенка беше пред очите му. Това обаче беше забранено. Всичко, което беше слабост на духа и тялото, беше забранено. Овладя се.

- Не, чичо Орлине, искам да съм си сама, няма проблем, не се притеснявай!

И се отблъсна от него. Колев усети леко мазохистично удоволствие от празнотата, която тялото му изпита от отдръпването й. Така, така... Колкото по-трудно беше, толкова повече му харесваше.

- Добре, щом така ще ти е по-добре, ще те оставя у вас. Васко, карай към „Крум“...

Тайно погледна нежния й профил. Беше се успокоила и гледаше напред със светнали очи. Усети погледа му и се обърна към него с грейнало от усмивка лице. Изведнъж си даде сметка, че никога не беше виждал Анастасия да се усмихва. А усмивката й сигурно е била не по-малко красива от тази на внучката й. Почувства се глупаво, недопустимо щастлив.

- Утре ще ми се обадиш веднага като се събудиш, нали?

Лола закима утвърдително.

- Разбира се! Не знам как да ти благодаря... не очаквах, честно казано... Бях съвсем загубила надежда... Завинаги ще съм ти признателна, чичо Орлине!

Изпрати я до входа, прегърнаха се на сбогуване, всякаква принуденост беше изчезнала от поведението й. По тялото му мина ток от допира на гърдите й. Бяха големи, твърди и прекрасни.

Тръгна си към къщи, изпълнен с оптимизъм и чувство за непобедимост. Планът му работеше. Мерцедесът се движеше бавно под клоните на кестените, зеленината беше скрила грозотата на сивите софийски сгради, денят беше дълъг, в колата беше съвършено тихо, животът беше прекрасен. Кръвта му се беше събудила от дълъг сън.