Сексът и комунизмът 2

49.

Два месеца по-късно

Пиронът потъваше все по-дълбоко в дланта й, премина с рязко хрущене през тънките кости и тя изкрещя от болка. Крясъкът й се смеси със сълзите, които извираха от очите й, със сополите от носа й, със слюнката от устата й, всичко се превърна в поток от човешка слуз, която я задави. Гърлото й се стегна от паника, не можеше да си поеме дъх. Човекът без лице се отдръпна от нея и застана отстрани, наслаждавайки се безмълвно на гледката. Нямаше очи, но я виждаше. Нямаше уши, но я чуваше.

Дървото, за което беше закована за едната си ръка, беше огромно и напълно изсъхнало. Сивата му кора беше мъртва и напукана. Всички клони бяха изсечени, дори и най-горните. Всякакъв живот в него беше приключил. От останалите мъртви израстъци канеше кръв на малки като сълзи капки. Нещо или някой, завинаги заключен в дървото, плачеше.

Човекът без лице не помръдваше. Стоеше и я гледаше. Ръцете му, груби, мускулести и силни, бяха отпуснати като след току-що свършена тежка работа. Едната държеше сърп, другата чук.

Кръвта от отсечените клони я обливаше и все повече й пречеше да вижда, а тя знаеше, че след като я е заковал, щеше да й отреже главата със сърпа. Така, както се косеше сено, с едър, силен замах на огромните му ръце, щеше да пререже гърлото й до гръбнака и да я прекърши.

„Аааааааааааааааааааааа!“ се изтръгна от устата й и се понесе по празните докъдето стигне поглед, сиви поля, покрити с тънка, нежна пепел. Пепелта погълна звука и си спомни за огъня.

Нямаше кой да я чуе. Нямаше кой да я спаси. Тя и той бяха останали сами на планетата. Небето беше стегнало земята с оловна хватка, от пепелта стърчаха кости на птици, животни и хора. Облаците бяха квадратни въздушни кубове, зад които може би имаше живот. Може би зад тях имаше някакво запазило се от разрухата небе, може би слънцето все пак съществуваше за останалата част от Вселената. Ако нея изобщо я имаше.

Изведнъж видя в далечината малки бели точки. Сърцето й заби лудо. Ударите му отекнаха като тътен на тъпан в глухата тишина. Човекът без лице веднага забеляза разширените й зеници и в момента, в който отвори уста отново да извика, се хвърли към нея и я запуши с шепа едра, суха пръст. Пръстта започна да пълни гърлото й, а белите точки се увеличаваха и тя изпита ужас, че няма да доживее спасението, защото те бяха точно това, а тя се задушаваше. Идваха да я спасят! Сърцето й биеше лудо, все по-трудно му беше да се справи с липсата на кислород, но те бяха вече съвсем близо.

Изведнъж Човекът без лице изчезна и пред нея застана усмихнат професор Каназирев с две невероятно красиви медицински сестри. Не бяха хора, а човекоподобни роботи, които щяха да изродят бебето й. Русите им прави коси се вееха призрачно, сините им очи бяха огромни и влажни, устните им начервени в кървавочервено. Каназирев извади от джоба си носна кърпа с инициали „ОК“ и избърса лицето й. Когато видя, че устата й е пълна с пръст, бръкна в нея и започна да я чисти. Лола успя да си поеме дъх, докато дългите му като пипала пръсти на гинеколог ловко изваждаха от устната й кухина и последните прашинки земя.

Почувства огромно щастие, сега щяха да измъкнат гвоздея от ръката й и да я махнат от това мъртво дърво. Всичко щеше да се оправи. Каназирев обаче запретна ръкав на дясната си ръка, щракна с пръсти с лявата, едната сестра робот моментално нахлузи върху нея гумена ръкавица, а другата донесе големи лъскави метални щипки. Той кимна с глава и двете се приближиха до Лола, едната хвана горната й челюст, а другата долната и задърпаха. Тя се опита да крещи, но гласът й беше изчезнал. Челюстта я болеше, кожата при сгънките на устата й се разкъса. Каназирев бръкна с щипката през гърлото, дълбоко в нея. Дълго рови във вътрешностите й и най-накрая извади миниатюрен ембрион на не повече от два месеца. Лола се разплака неудържимо - той беше убил детето й. Той й се усмихна ласкаво и се обърна към сестрите роботи.

- Виждате ли? Не се храни достатъчно добре и детето не расте. Ние не можем да позволим това.

Те закимаха в синхрон, а той завря ембриона обратно в тялото й.

Изведнъж се озова пред огромна трапеза, отрупана с всевъзможни ястия. Печени агнета и прасета й се усмихваха с лимони в устите. От двете й страни седяха сестрите роботи, а срещу нея беше Орлин Колев. Стана от мястото си, обиколи гигантската маса и стигна до нея. Застана зад стола й и я хвана за гърдите. Започна да ги масажира много нежно. Хвана зърната им. Сестрите роботи отново отвориха устата й и започнаха да я тъпчат, късайки големи късове месо от прасетата и агнетата, докато ръцете му си играеха с тялото й.

- Лола... - прошепна Колев в ухото й. - Събуди се, моето момиче...

Отвори очи. Над нея беше надвесен професор Каназирев, а около него беше екипът му. Сърцето й биеше силно, не можеше да се измъкне от съня си.

- Добре, виждам, че тази сутрин ти е малко трудно да се събудиш, ще мина пак след петнайсет минути...

Каназирев излезе и тя затвори обратно очи. Сънят й беше ужасен, но беше само сън, докато денят, който й предстоеше, беше напълно реален. Сестрата сложи закуската на таблата пред нея, повдигайки възглавниците й така, че да е полуседнала. Извара, варено яйце, парче бяло сирене, кашкавал, конфитюр от боровинки, шунка, малко масло, препечен хляб. Балансирана закуска, която трябваше да допринесе за правилното развитие на детето й.

Беше ревала, крещяла, молила, заплашвала, но нищо не смили сърцето на майка й и Колев. След събитията около писмото на баба й беше почти напълно престанала да се храни. Кръговете под очите й бяха станали огромни, краката слаби като клечки, а над тях стърчеше малко коремче, което нямаше от какво да стане по-голямо.

Обеща, че ще започне да яде, сърцераздирателно ги моли да не я вкарват в болница, но и двамата бяха непреклонни. Знаеше, че са прави и че ако искаше да има здраво дете, трябваше да яде, но просто не можеше. Не й се живееше. Нямаше абсолютно никакъв смисъл от живота й. Беше като крава за разплод, която сама по себе си нямаше никакво значение. Беше важен само нейният плод. Той беше „награда“ за майка й и Колев, който продължаваше да я гледа като мъж, когато Маруся не беше наоколо. Беше се примирил с ненавременните ерекции около все по-бременната Лола и не им обръщаше внимание. Нямаше нищо по-важно от това внучето да се роди здраво.

Почти не си говореха, тя стоеше с часове и дни затворена в стаята си само и само да не е около него, но когато беше неизбежно, разменяха дежурните реплики. Понякога той като че ли не можеше да се сдържи да не я докосне и оправяше кичур от косата й или наместваше златната верижка със златна турска пендара на нея, която й беше подарил и задължил да носи. Лола си казваше, че е свикнала, но никога нямаше да свикне, защото знаеше какво стои зад тези жестове - онова, което майка й беше игнорирала напълно, все едно че никога не беше чела писмото на Анастасия и все едно че Лола никога не й беше казвала за чувствата на Колев към нея.

И любовта между съпрузите цъфтеше. Бяха зашеметяваща двойка, която впечатляваше цяла София. Не по-малко блестяща от двойката Маруся и Стефан, но с едно важно допълнение - имаха власт, пари, привилегии и блясък. Само Лола разваляше перфектната картина.

Бяха непреклонни. Трябваше да влезе в Правителствена болница за месец, за да може плодът да навакса растежа си под лекарските грижи. Взе най-необходимото и придружена от майка си, се качи в „катафалката“ на Колев. Вече не я болеше. Чувстваше се мъртва. Как можеше един мъртъв човек да роди нещо? Явно можеше. Беше й жал за детето й. То растеше в тъжното й безнадеждно тяло, без да знае какво го очаква. Живот в златна клетка. Но не можеше да мисли за него, а и все още не можеше да си го представи, колкото и силни да ставаха ритниците му.