Сексът и комунизмът 2

44.

Напоследък Колев се прибираше в отлично настроение за вечеря. Дори жегата не му пречеше. Щеше да има внук, момче, което щеше да осмисли истински живота му. Притесняваше го само това, че бебето беше под нормата, но вече беше говорил с професора и се бяха уговорили другия месец, малко като се поразхлади, Лола да постъпи в Правителствена, където щяха да подсилят нея и малкия с венозно преливане на глюкоза. Щеше да изгуби месец лекции, но нямаше значение, и без това не беше наясно какво иска да учи, пък и да прави с живота си. Месец в болницата нямаше да й попречи на нищо. Щяха да кръстят бебето Владимир - хубаво славянско име. Нямаше начин да не е красиво - и Тенев, и Лола имаха добър ген. И сигурно щеше да е синеоко като тях, а и като него. Никой нямаше да се съмнява, че е негово внуче. А той трябваше да се погрижи да намери съпруг на малката. Беше престанал да я нарича „курва“ в мислите си. Усмихна се на себе си.

„Колко ни трябва на нас, мъжете, малко смирение и омекваме, дори нежни ставаме.“

Момичето беше прекрасно. Ръката му си спомни стройния й гръб, връщаше сладкия спомен от съня си за наедрелите й сочни гърди и студения й поглед и желанието пак го преряза в слабините. Негова, негова, негова... Вече беше почти негова.

Лола беше напълно омаломощена, нямаше изобщо да й се налага да лъже, че й е лошо. Беше й лошо, по-зле всъщност никога не се беше чувствала. Всеки път мислеше, че по-лошо не може да бъде, и всеки път съдбата я опровергаваше.

Колкото и да не беше изненадана от реакцията на майка си, въпреки че баба й я беше предупредила за нея, все пак имаше някаква макар и минимална надежда. Вече и с нея беше приключено. Не изпитваше болка, а притъпена мъка, подмолна тежест в слънчевия сплит. Майка й щеше да се съгласи на всичко, което Колев искаше от тях, това вече беше напълно ясно. Единственото, което можеше да предотврати сама, беше частичното осиновяване. В момента той беше престанал да говори за това, но тя беше сигурна, че няма лесно да се откаже.

Прибра нещата си и тръгна към дома на Колев. Вървеше по алеите на Парка на свободата, хората се разхождаха, влюбени двойки се целуваха, семейства гонеха току-що проходилите си деца, пенсионерите седяха по пейките с „Работническо дело“ на главата, за да се пазят от слънцето. От тенис корта се чуваше ритмичното тупкане на топките. Всичко изглеждаше нормално, дори щастливо. Не и за нея.

И все пак имаше изход. Той щеше да разбере, че тя е силна, по-силна, отколкото е предполагал. Няма да му стане играта.

Изправи гръб, болката в гърдите й намаля, стисна зъби. Пак беше готова за битка. Двамата с майка й нямаше да победят. Просто нямаше да стане. Самонавиваше се, но и беше истина - не я познаваха. И щеше да го направи с цената на всичко.