Сексът и комунизмът 2

41.

Черният мерцедес днес й се видя като катафалка. Не искаше да говори с майка си и обърна лице към стъклото. Хората на светофарите гледаха безизразно, свикнали да крият чувствата си. В момента, в който мерцедесът спреше на червено, минувачите за секунда втренчваха и светкавично отместваха погледи от прозорците му, опитвайки се да разберат коя щерка на член на Политбюро или ЦК седеше на задната седалка. Бяха прави да я мразят.

Мерцедесът изолираше перфектно шума отвън, който днес беше по-далечен и враждебен от всякога. Отчуждеността и студенината на заобикалящия я свят в момента бяха така болезнено осезаеми за Лола, че тя преглътна сълзите си, за да не ги видят майка й и шофьорът. Какво ли мислеше за нея това добре възпитано ченге? Нямаше никакво значение.

Днес обаче хората по улиците не я интересуваха. Така или иначе, те биха се радвали на капана, в който беше попаднала. Маруся дрънкаше някакви глупости за бебето, които Лола не чуваше. Войникът на пропуска на Правителствена болница козирува, бариерата се вдигна и мерцедесът спря пред самия вход.

Заради Колев Лола и майка й бяха обект на извънредни грижи от страна на персонала. Знаеше, че тези грижи са благодарение на човек, който ненавиждаше семейството й.

И в момента нямаше друг избор, освен да ги приеме. Не беше нищо повече от парче месо на задната седалка на колата на опасен мъж.

Коридорите на болницата бяха пусти както винаги. Мазно усмихнатата сестра я покани в кабинета на професор Каназирев, близък приятел на Орлин Колев и един от най-добрите гинеколози на републиката. Маруся понечи също да влезе.

- Не, ти чакай тук.

Беше категорична. Това беше наказание към майка й. Щеше да научи пола на бебето, когато тя реши да й го каже. Искаше да я мъчи. Да я види уязвена, наранена и слаба. Мразеше я. Маруся едва прикри разочарованието си, усмихна се малко тъжно, преценила, че не бива да се карат пред персонала.

- Добре, както искаш...

Професорът беше хубав мъж с преждевременно побеляла гъста коса, който се отнасяше към Лола с професионалното безразличие на човек, който всеки ден разглежда вагините на жените на най-важните мъже на България. Не се срамуваше да разтвори крака пред него, дори й беше приятно, защото беше един от малкото хора, които я гледаха в очите с истинска грижа към нея, макар и за няколко секунди.

Каназирев мажеше студения гел върху корема й, загледан в ехографа. Разхождаше уреда, спирайки и натискайки на местата, където новият живот беше ясно видим. От екрана се чу все по-силно бързо туптене. Когато чу биенето на сърцето на детето си, вместо да се почувства щастлива, Лола се усети още по-сама. А то биеше бързо-бързо, като на птиче. Сега до нея трябваше да е татко й, не майка й. Ако баща й не беше заминал и ако баба й не беше починала, ако Колев не беше мъж на майка й, ако тя не беше прочела това писмо, ако нищо не се беше променило, щяха да се приберат вкъщи и да си говорят дълго за този вълшебен миг. Тримата заедно щяха да бъдат толкова щастливи. Но „ако“ беше най-глупавата и безсмислена дума на света. Реши повече никога да не я употребява. Няма „ако“. Всичко е такова, каквото е.

Професорът махна уреда от корема й и я погледна със съчувствие. Изглеждаше искрено загрижен за нея, но какво означаваше „искрено“, когато беше приятел на Орлин Колев?

- Много ти се е насъбрало, моето момиче, но не мисли за миналото, а за здравето на детето си. Трябва да се храниш, а не да плачеш! То има нужда да си силна, само не може да се оправи... Плодът е под нормата, трябва да наваксаш... Как си с апетита?

Лола поклати глава отрицателно, нямаше сили да отговори. Направи жалък опит да се усмихне.

- Не ми се яде...

- Сестра, донеси чаша вода, моля!

- Може ли пак да видя?

- Разбира се. Но трябва да се храниш, разбери, че ще навредиш на детето си... За да нямаш черни мисли, ходи на кино, разхождай се, срещай се с приятели, всичко ще се подреди, само ти да си здрава. Чичо ти Орлин е много загрижен за състоянието ти. Хайде, стига плака, виж какво хубаво нещо ти предстои...

Лола изпи наведнъж чашата с вода и се поуспокои. Каназирев отново заразхожда уреда по корема й. Сърцето на детето й биеше силно и категорично.

- Виж му крачето, ето го... Виждаш ли?

Кимна с глава утвърдително. Краче. В нейния корем. Беше абсурдно. Хем го виждаше, хем се чувстваше безкрайно далече от собственото си тяло и детето в него.

- А сега ще ти кажа дали ще е момче, или момиче. Искаш ли? Чичо ти Орлин каза, че днес за това идвате.

Гняв обзе Лола. Колев следеше всяка нейна крачка, организираше всичко и дори и тя да не искаше той да знае какво ще е детето й, този лекар щеше да му каже.

- А ако не искам да знам, ще кажете ли на... чичо Орлин?

Професорът се усмихна.

- Няма да кажа, разбира се, не се притеснявай! Аз съм лекар и съм се клел в лекарската тайна.

Не му вярваше. Дори и тя да не искаше да знае, професорът със сигурност щеше да докладва на Колев, така че тя нямаше да знае какво дете носи, а той щеше да знае. Това беше абсурдно и отвратително.

- Нямам друг избор, освен да искам да знам какъв е полът на детето ми... - саркастично каза Лола.

- Хм, не знам защо мислиш така, ако искаш, няма да ти казвам...

- Не, не, давайте! Няма значение...

- Добре, щом няма значение...

Размърда уреда отново и се втренчи в екрана. Погледна я усмихнато.

- Готова ли си?

- Не! - стреснато извика Лола. Не искаше да знае. Край. Точка.

Каназирев пак се усмихна, но задържа уреда на корема й.

- Няма проблем. Погледай още малко, може пак да си смениш решението...

Не го слушаше, а гледаше малкия черен екран, който приличаше на странна графика, представляваща микрокосмоса в нея. Спомни си за един от любимите филми на баща й - „2001: Една одисея в Космоса“. Бяха го гледали заедно в Париж. Седмици след това бяха говорили за филма, зашеметени от изключителната му визия и от технологията, с която разполагаше вражеска Америка. А във филма нямаше нищо вражеско, защо беше забранен в България, Лола не разбираше. Още повече че книгата на Артър Кларк се продаваше по книжарниците.

Беше 1982 година и 2001-ва изглеждаше ужасно далече, след цели деветнайсет години. А тя не знаеше какво ще се случи с нея не след деветнайсет години, а утре. Пък и възможността да гледа този филм отново, беше минимална. Последният кадър беше незабравим. Показваше бебе ембрион малко преди да се роди от космическата или Божията утроба, които може би бяха едно и също. Лола не разбираше какво точно е мислил Стенли Кубрик, дали е бил атеист, или е вярвал в Бог и какво точно означаваше тази картина, но „звездното дете“ гледаше от екрана с огромни сини очи, които тя никога не забрави. Какви ли щяха да са очите на нейното дете? Сигурно като нейните, сиво-сини, или може би наситено сини като на Васил Тенев. Ако бяха като нейните, щеше да прилича на баща й, това щеше да е прекрасно, през погледа му щеше да я гледа нейният татко. И щеше да е ужасно тъжно. Все едно, сега имаше други проблеми. Не знаеше дали детето ще живее.

Майка й я очакваше със светнало лице пред кабинета. Лола я изгледа лошо, минавайки край нея.

- Какво става? Защо гледаш така?

- Не искам да знам какво ще е детето ми.

- Какви са тези глупости сега? - Маруся забърза да настигне дъщеря си.

- Когато се роди, всички ще знаете. Като че ли си знаела, когато си била бременна.

- Лола, държиш се отвратително!

Закова се на място и се обърна към майка си с поглед, който стресна Маруся.

- Не, не се държа отвратително. Има доста по-отвратителни неща от мен и след малко ще ги научиш.

- Какво искаш да кажеш?

- В колата не мога да говоря, като стигнем.

Пътуваха до „Крум“ в пълно мълчание. Маруся си блъскаше главата какво пак е прихванало дъщеря й, но явно след малко щеше да разбере. По дяволите с нейните вечни драми!

Лола гледаше мрачно през прозореца и събираше сили да се изправи срещу майка си. Надеждата й, че тя ще застане на нейна страна, беше твърде малка.