Сексът и комунизмът 2

55.

Майка й беше на работа, а бавачката и Стефчо на разходка, когато един ден Колев се прибра от министерството по-ра-но от обикновено. Знаеше, че Лола ще се появи, за да види детето след следобедния му сън и преди да излезе на разходка, както и за да се преоблече за вечерта. Издебна момент, в който да са сами в апартамента.

Лола не го чу кога влиза и се стресна ужасно, виждайки го облегнат с кръстосани ръце на вратата на стаята й.

- Ох, изкара ми акъла... Не те чух, че си се прибрал...

Колев я изгледа студено и й обърна гръб.

- Ела в хола, трябва да говорим.

Тонът му беше безапелационен. Тръгна послушно след него със свито от страх сърце. Чувстваше се гузна, че не гледа детето си и не прекарва достатъчно време със Стефчо, и знаеше, че не я чака нищо добро от този разговор. Колев си беше сипал уиски, но не й предложи.

- Слушай ме внимателно. Знам всичко, което правиш, когато не си тук. Всяка твоя крачка ми е ясна. Не ходиш на лекции и се шляеш с всякакви отрепки по заведенията. Твое право е да правиш каквото искаш, но ти си вече майка.

Наведе глава. Беше прав, нямаше какво да му отговори.

- Ние с майка ти гледаме детето ти, аз плащам на бавачка, за да има кой да се грижи за него, защото Маруся не може да напусне работа, за да се чукаш наляво и надясно...

- Не говори така! - извика Лола с пълни със сълзи очи.

- Защо, да не би да не е вярно?

- Ще спра, ще се променя...

Скри лице в ръцете си. Беше я срам, ужасно я беше срам, а нямаше къде да се скрие. Колев направи отегчена физиономия.

- Това, което искам да ти кажа, е, че ако не направиш коренна промяна и продължиш по този начин да компрометираш мен и майка ти, ще е по-добре да се пренесеш в апартамента на „Крум“ И без това присъствието ти тук е безсмислено. Да не говорим, че детето ти расте и започва да разбира. Предупреждавам те за пръв и последен път.

Изпи на екс последните глътки от чашата си и излезе. След като хлопна външната врата, Лола грабна чаша, наля си уиски до средата й и я изля в гърлото си. Главата й моментално се замая. Трябваше да излезе веднага, преди да са се прибрали жената и детето. Беше съсипана от срам, чувство за вина и мъка. Горкото й дете. Не стига, че нямаше баща, то нямаше и майка. По-добре да беше се самоубила, когато имаше смелост да го направи. Но не можеше да остане тук и минута повече. Изпи още една чаша уиски, грабна си нещата и хукна почти тичешком по стълбите.

За пореден път не отиде на лекции, знаеше, че във ВИТИЗ я търпяха само заради Колев. Ходеше като насън из софийските улици, без посока, без дом, потънала в абсолютна самота. Предишната вечер, както и много вечери преди това, се беше прибрала в четири сутринта. От уискито й се виеше свят, беше се напила отново, преди да е успяла да изтрезнее от снощи.

Нямаше друг избор, освен да се прибере на „Крум“. Но имаше само пет лева, а Колев сигурно щеше да забрани на майка й да й дава пари. Сега не можеше да мисли за това. Трябваше да се махне от улицата, от целия този живот, който течеше около нея, без нея, въпреки нея, без изобщо някой да го интересува отчаянието й.

Докато вървеше из коридорите на дома си, който също вече не чувстваше като дом, дори не запали лампите, движеше се като слепец, опипом. Не искаше светлина, а мрак, в който да потъне и да не излезе от него никога.

В следващите дни почти забрави да яде, а и имаше кой да я черпи. Излизаше, „забавляваше се“ с поредното си гадже, прибираше се почти сутринта в пустия като гробница апартамент, спеше до обяд, минаваше за малко през дома на Колев, докато той и майка й бяха на работа, гушкаше детето си и си тръгваше. Загуби представа за време, не знаеше колко дълго се намира в този цикъл, докато един ден осъзна, че наистина нямаше смисъл да живее. Този път животът й наистина беше абсолютно излишен. Детето й нямаше нужда от нея, то получаваше и любов, и грижа от майка й, Колев и бавачката.

Беше чудо, че Колев не беше завел дело, за да й бъде отнето. Не че не беше искал; Лола нямаше как да знае, че майка й се беше борила с него с всичките си женски средства, за да не се случи това. Беше успяла да го убеди, че така или иначе, Лола я няма наоколо, няма как да навреди на Стефан, така че нямаше нужда да се предприемат такива драстични стъпки, заради които щяха да ги разнасят из цяла София. На секундата намрази мъжа си заради това и на секундата взе мерки и забута омразата някъде дълбоко в себе си, там, където нямаше да й пречи.

Беше й изключително мъчно за дъщеря й, но не знаеше как да й помогне. А и тя трябваше да си помогне сама. Нищо не й липсваше. Пропускаше, че всъщност й липсваха много неща - баща й, любов, дори самата Маруся й липсваше. Трябваше да я дели с Орлин Колев, за когото Анастасия беше написала ужасни неща, а Лола се беше опитала в омразата си към него да й внуши нещо още по-ужасно. Но Маруся не си позволяваше да мисли твърде дълго и в тази посока. Беше деструктивно за нея, за съпруга й, както и за внучето. Колкото и да й беше мъчно, проблемите на Лола вече не бяха от първостепенно значение. Само побесняваше всеки път, когато се сетеше за бившия си съпруг. Ако не беше заминал така безотговорно, нищо от това нямаше сега да се случва. Но това беше ситуацията и тя трябваше да се справя с нея по най-добрия начин. Така, както беше научена и свикнала, а и както Орлин очакваше от нея. Досега беше видяла само добро от него. Когато я беше накарал да пише доклади за Стефан, докато бяха в Париж, е било от ревност, а и всъщност той е толкова умен, че е прозрял още тогава какво ще се случи.

Да, Орлин беше нейната скала, нейната най-сигурна и единствена опора, без която тя беше загубена. А Лола щеше да се оправи. Орлин имаше разрешение и за този проблем. Беше въпрос на време, малко късмет и неговата безценна и мъдра помощ.