Сексът и комунизмът 2

12.

Маруся познаваше характера на дъщеря си. Трябваше й време, за да асимилира предложението. След като се успокоеше, тя щеше да й обясни какъв беше планът на любимия й Орлин, а той определено беше добър и изцяло в полза на Лола и бебето. Както и в нейна полза. Изобщо всички щяха да са доволни. Или поне така изглеждаше в очите на Маруся.

Детето щеше да носи силно и известно име, всички врати пред него щяха да бъдат отворени, никога нямаше да му липсва нищо, и най-важното - щеше да има бащината подкрепа на Орлин, за който пък това беше възможност за пръв път в живота си да се почувства баща. Лола беше малка и не разбираше, но някой ден щеше да им е благодарна. Това щеше да бъде семейството, за което Маруся беше мечтала - без идеологически конфликти, с пълно доверие и вяра в светлото бъдеще на социалистическа България. Тя не се съмняваше, че Лола щеше да се промени. С времето щеше да забрави наученото от Стефан и всичко щеше да е перфектно. Вредното влияние на баща й щеше да бъде изместено от добрия пример на чудесните отношения между нея и Орлин, а детето щеше да има бащинска фигура в живота си.

Докато Маруся разтребваше масата, Орлин Колев замислено дояждаше две допълнителни лъжички сладолед. Занесе купичката в кухнята и се облегна на печката, гледайки как жена му слага престилка върху кимоното, за да измие съдовете. Беше запретнала огромните ръкави на разкошната дреха и изглеждаше нелепо до умивалника. Красавица беше неговата Маря, дори и на четиресет и две години тялото й изглеждаше като на момиче, с дълги, фини крака и тънка талия. А дъщеря й щеше да се подчини. Маруся усети погледа му, обърна се към него с прелъстителната си усмивка и първа наруши мълчанието:

- Казах ти, че няма да е лесно, а и сега не е най-добрият момент да я караме да взима такива важни решения... Но хубаво, че започна разговора.

Погледът му се промени, стана тежък и изпитателен. Нищо не каза и Маруся изведнъж се напрегна. Какво искаше от нея, правеше всичко по силите си, за да няма конфликти. Но нямаше право да е недоволна от каквото и да било. Беше приел дъщеря й с цялата бъркотия около нея, въпреки безумния й баща, въпреки бягството му, въпреки идиотските разбирания, в които я бяха възпитали с Анастасия.

Водата течеше, синята венецианска купа стоеше насапунисана в очакване да бъде изплакната. Една от кристалните чаши се изплъзна от ръцете й и се разби с трясък. Маруся погледна стреснато мъжа си, който й се усмихна нежно, отиде при нея, прегърна я, обръщайки я към себе си, прокара ръка по тялото й не с желание, а собственически, и я погледна отгоре. Точно отгоре. Тя се окопити бързо и му се усмихна пак с онази усмивка, която отваряше всяка врата.

- Красавицата ми тя. Не го мисли. Всичко ще се подреди, дъщеря ти е инат, но това не е проблем.

Хвана я за раменете и я измести от умивалника.

- Остави на мен! Тази купа ми е по-скъпа от възможността да гледам жена си как мие съдове в кимоно, подарък от престолонаследника на Япония. Не че не ми е приятно... Ти й направи чай. Ето го чайника, налей вода, преди да съм продължил да мия.

Маруся го погледна изненадано - макар и заповеднически, тонът му беше сговорчив. Винаги беше на тръни, когато ставаше въпрос за Лола. Знаеше, че той никога няма да забрави, че е дъщеря на невъзвращенец. Първоначално се беше стреснала от предложението му да осиновят детето. Какво щеше да каже Стефан, ако разбере? Това нямаше как да се случи, но все пак?

Какво щеше да каже Стефан ли?! Що за нелеп въпрос се появи в главата й. Откъде накъде трябваше да мисли за неговото мнение, при положение че си беше вдигнал чукалата и беше изоставил дъщеря си най-безотговорно. Не можеше да покаже нито пред родителите си, нито пред мъжа си колко беше бясна. Вече дори и на нея й беше ясно, че със Стефан беше направила голяма грешка в избора си на съпруг. Баща й беше прав от самото начало, а и Орлин също. Трябваше да се разведат още преди да замине за Париж, а тя, глупачката, го взе със себе си, за да му покаже света, за който той толкова мечтаеше. Да го научи да е щастлив поне малко, да харесва живота си такъв, какъвто е, заедно с нея, въпреки загубите, претърпени от семейството му. Беше й писнало да слуша какво е било някога и колко лошо е сега. Беше направила за него всичко, на което беше способна, за да го направи щастлив, а той с какво й се отплати!?

Това семейство беше мъртво и погребано. Всичко беше минало, което Стефан някъде отдалече държеше тя да помни, да не може да се освободи от влиянието му. Нямаше го, а я караше да се чувства постоянно виновна заради принадлежността на баща й към хората, които му бяха отнели блестящото бъдеще на син на заможен фабрикант. Не беше честно. Беше го обичала истински и се беше посветила на желанието си да направи живота му по-красив и лек въпреки обстоятелствата.

Париж беше виновен за всичко. Този красив, но вражески град беше непоправимата грешка, заради която Лола беше останала без баща. Вместо да се радва, че беше получил рядката дори за нормални партийци, камо ли за врагове на народа, възможност да поживее на Запад, Стефан беше намразил още повече България. И омразата му стигна до такава степен, че не се поколеба да изостави дъщеря си.

Не можеше да му прости. Това беше предателство към детето им, към нея самата, към всичките й усилия. Той знаеше много добре, че никога няма да пуснат Лола да замине, и въпреки огромната любов и привързаност на детето му към него, това не го спря. Беше излъгал Лола, беше излъгал и нея, че е отговорен мъж, способен истински да обича. Да не говорим, че изобщо не му пукаше, че бягството му е кошмар за кариерата й. Знаеше за връзката й с Колев и от една страна, смяташе, че той ще я защити, а от друга, я ненавиждаше заради това. Нещастник! Всичко, което баща й й беше говорил за тези хора, се оказа вярно. Бяха пълни егоисти, заинтересовани само от личните си интереси и благополучие. Какво му липсваше в България? Имаше прекрасна съпруга, от добро семейство, която го пазеше дори от Държавна сигурност.

При тази мисъл Маруся се вбеси ужасно и почти тръгна към шкафа с алкохола, но се спря рязко. Заради Орлин не можеше да пие, а как й се пиеше. Само за да заведе този нещастник в Париж, се беше съгласила да пише доноси и да изпраща доклад след доклад с изсмукани от пръстите пълни глупости, в които разказваше как Стефан се е променил, колко е отблъснат от егоистичния и материалистичен морал на Запада и как за него няма нищо по-скъпо от Родината. Затова беше започнала да пие, защото не издържаше на напрежението от лъжите. Стресът беше ужасен, а той я намрази и презря заради алкохола.

Стисна зъби и преглътна сълзите, които се надигнаха в очите й. Беше лъгала, беше се излагала на опасност, беше допуснала дори Орлин Колев да влезе в живота й - заради него, принца Стефан Карамихов, който само знаеше да се оплаква и да мрази всичко българско. И за да я изостави най-брутално в кризисен момент от живота на дъщеря им, която обичаше него в пъти повече от нея. Не беше честно. Колко пъти я беше боляло от нежността между двамата. А към нея Лола беше винаги хладна. „Момичето на татко“. Момичето на татко ли?! Сега вече беше само нейното момиче, с всички последици от това. Останала сама с неприязънта на Лола срещу новия й съпруг и новия й живот. Беше сама с дъщеря им, която той надъхваше до последно. Въпреки молбите й да мисли за доброто на Лола, сега тя трябваше да се справя с това тяхно дете, което мразеше всичко ценно за Маруся, родителите й и Орлин Колев. Гневът я задушаваше, но нямаше как да го покаже.

Пред Орлин трябваше винаги да бъде усмихнатата, балансирана, топла, уютна, блестяща, светска, амбициозна, побеждаваща, перфектна красавица. Затова я беше взел за жена, тя беше украшението на ревера му, гейшата, която никога не можеше да изглежда тъжна или ядосана. Не беше глупава, идеално знаеше какво печелеше Колев с нея. Но всичко, което Стефан й беше сервирал, си оставаше за нея и най-вече за дъщеря й. Блъскаше си главата какъв живот щеше да има Лола след цялата тази история. И тогава най-неочаквано дойде предложението на Орлин да осиновят детето. Въпреки началния шок, Маруся му беше дълбоко благодарна. Колко умен мъж беше той. Как беше разбрал, че с Лола вече са сами жени и имат нужда от мъжка подкрепа.

А Лола трябваше да проумее, че старият й живот е приключил. Минало е. И да оцени най-накрая жертвите, които Маруся беше правила и правеше в нейно име. Бъдещето на внучето й щеше да бъде обезпечено с имотите на Колев. Щеше да е възпитано правилно. Животът му в България щеше да е нормален и лек, такъв, какъвто трябваше да бъде. Беше благодарна на Орлин за неочакваната огромна щедрост. С осиновяването щяха да бъдат прекъснати в бъдеще и всякакви възможности дъщеря й да пострада заради безотговорния й бивш съпруг, който беше направил всичко възможно да разбие нейния живот и живота на дъщеря им. Нямаше да успее. Лола щеше да се стабилизира след раждането, те щяха да гледат бебето, тя щеше да продължи да учи, а после щеше да си намери подходящ съпруг. Всичко щеше да бъде наред.

Маруся почувства огромна любов към мъжа си, който миеше лъжицата и вилицата от муранско стъкло, прегърна го и зарови лице в широкия му, силен гръб. Миришеше на любимия й мъжки парфюм - „Пако Рабан“. Това беше малкият й таен грях към него. Беше открила парфюма в Париж и го беше подарила на Стефан. Миризмата му я упояваше, привличаше, възбуждаше. Сега, благодарение на нея, новият й съпруг миришеше по същия начин.

- Обичам те, Орлине... - прошепна тя, забравила за дъщеря си и проблемите.

Колев изтръска водата от приборите, наведе се и я целуна бащински по главата.

- Подай ми кърпата, моля те. И аз те обичам.

Внимателно ги избърса и прибра в кутията. Намигна на жена си, която се отдръпна, усетила обичайната му студенина.

- Не го мисли, всичко ще е наред. Отивам да почета в кабинета, ти си лягай.

Всичко беше наред, освен едно. Прииска й се да се любят, да бъде прегърната като истинска любовница, съпруга, обичана жена, но това нямаше да стане. Трябваше да избие тази мисъл от главата си завинаги. Нямаше пълно щастие и всичко си имаше цена. Тази цена не беше най-страшната. Дори беше съвсем приемлива.